— Доста дразнещо, а?
Обърнах се и видях Елодин, който ме наблюдаваше.
— Всъщност съм изненадан, че изобщо го забеляза. Повечето не забелязват.
Стаята определено беше по-добра от тази на Алдер Уин. Имаше легло с четири стълба, заобиколено от завеси, затрупан с вещи диван, празна библиотека и голяма маса с няколко стола. Най-забележимото бяха огромните прозорци, които гледаха към моравите и градините.
Отвън се виждаше балкон, но, изглежда, нямаше начин да се стигне до него.
— Гледай сега — рече Елодин. Взе един от дървените столове с високи облегалки, вдигна го с двете си ръце, завъртя го в кръг и го запрати с всичка сила към прозореца. Свих се, но вместо страшен трясък, се чу само глухият звук от сцепено дърво. Столът падна на пода сред купчина трески и тапицерия.
— Преди правех това в продължение на часове — каза Елодин, докато си поемаше дълбоко дъх и оглеждаше с нежност стаята. — Добри времена бяха.
Отидох да огледам прозорците. Бяха по-дебели от обичайното, но не _чак толкова_ дебели. Изглеждаха нормално, с изключение на бледите червеникави черти, които минаваха през тях. Погледнах рамката на прозореца. Тя също беше от мед. Бавно огледах стаята, отбелязвайки голите й каменни стени и все още усещайки странно тежкия въздух в нея. Забелязах също и че вратата нямаше дръжка от вътрешната страна, нито пък брава. _Защо някой би си направил целия този труд да направи масивна врата от мед?_
Реших да задам втория си въпрос:
— Как се излиза оттук?
— Най-сетне — рече Елодин с нотка на раздразнение.
Той се отпусна на дивана.
— Знаеш ли, някога преди много време Елодин Великия се оказал заключен в една висока кула. — Той направи жест към стаята около нас. — Били му взели всичките инструменти — монетите, ключа и свещта. Освен това килията му изобщо нямала дори подобие на врата. Нямало и прозорци, които да бъдат счупени. — Той направи презрителен жест към вратата и прозореца. — Дори и името на вятъра било скрито от него благодарение на хитрите интриги на неговите тъмничари.
Елодин се надигна от дивана и започна да крачи из стаята.
— Около него имало само гладък и твърд камък. Това била килия, от която досега никой не бил успял да избяга. — Той спря и вдигна драматично пръст нагоре. — Но Елодин Великия знаел имената на всички неща и така всички неща му били подвластни. — Изправи се срещу сивата стена до прозорците. — Той казал на камъка „СЧУПИ СЕ“ и… — Елодин не довърши, само килна с любопитство главата си на една страна, а очите му се присвиха. — Какъв съм глупак, те са я променили — тихо, сякаш на самия себе си, каза той. — Хм.
Той се доближи до стената и сложи ръка върху нея.
Мислите ми започнаха да блуждаят. Уил и Сим бяха прави — нещо не беше наред с главата на тоя човек. Какво ли щеше да стане, ако избягах от стаята, отворех вратата и я затръшнех след себе си? Дали останалите магистри щяха да ми благодарят?
— О — внезапно се засмя Елодин, — това е доста хитро от тяхна страна. Той отстъпи две крачки назад от стената: — _СИАЕРБАСАЛИЕН._
Видях как стената се раздвижи. По нея преминаха вълнички, сякаш бе килим, който някой тупа с тупалка. След това тя просто… се свлече. Като тъмна вода, изсипана от ведро върху пода, внезапно плисна вълна от тонове ситен сив пясък и покри краката на Елодин до пищялите.
В стаята нахлу слънчева светлина и птичи песни. Там, където преди малко беше основата от солиден сив камък, сега зееше дупка, достатъчно голяма през нея да мине каруца.
Но отворът не беше съвсем прозрачен — през него преминаваше някаква зелена материя. Бегло наподобяваше мръсна заплетена мрежа, но беше твърде неравномерна, за да е наистина мрежа. По-скоро нещо като дебела опърпана паяжина.
— Това го нямаше тук преди — извинително каза Елодин, докато освобождаваше краката си от сивия пясък. — Мога да те уверя, че първия път беше много по-драматично.
Просто стоях неподвижно, зашеметен от онова, което току-що бях видял. Това не беше симпатия. Не беше нищо, което бях виждал. Единственото, за което можех да се сетя, беше оня стар стих от стотиците полузабравени истории: _„И Таборлин Великия кали на камъка: «СЧУПИ СЕ!», и камъкът се счупил…“_
Елодин дръпна силно един от краката на стола и го използва да пробие заплетената зелена паяжина, която покриваше отвора.
Части от нея се отчупиха лесно и се посипаха на пода. Там, където тя беше по-дебела, той използва крака като лост, за да огъне парчетата встрани. На местата, където паяжината се огъваше или чупеше, започваше ярко да блести на слънчевата светлина. _„Отново мед_ — помислих си аз, — _жилки мед, които минават през каменните блокове, от които е изградена стената.“_
Елодин захвърли крака на стола, наведе се и се промуши през цепнатината.
През прозореца го видях да се навежда през белия каменен парапет на балкона.
Последвах го отвън. Веднага щом стъпих на балкона, въздухът вече не изглеждаше така странно тежък и неподвижен.
— Две години — каза той, като гледаше към градините — можех да виждам този балкон, но не и да застана на него. Можех да видя вятъра, но не и да го чуя или да го усетя върху лицето си.
Той прехвърли единия си крак през парапета и след това скочи върху плоския покрив, който беше на около метър точно под него. Започна да върви по покрива, отдалечавайки се от сградата.
Аз самият също прескочих парапета и го последвах до ръба на покрива. Бяхме на не повече от пет-шест метра височина, но гледката на градините и фонтаните, които се простираха във всички посоки, беше впечатляваща. Елодин стоеше опасно близо до ръба, а магистърската му мантия се развяваше около него като черно знаме. Всъщност той изглеждаше доста впечатляващо, като изключим факта, че продължаваше да е само с един чорап.
Доближих се и застанах до него на покрива. Знаех какъв ще е третият ми въпрос.
— Какво трябва да направя — попитах, — за да изучавам даването на имена при вас?
Той ме погледна спокойно, измери ме с поглед.
— Скачай — отвърна Елодин. — Скочи от този покрив.
В този момент аз осъзнах, че всичко случило се е било част от изпитанието ми.
Елодин ме преценяваше още от момента, когато се срещнахме. Той изпитваше неохотно уважение към моята упоритост и беше изненадан, че съм забелязал особеното във въздуха на неговата стая.
Беше почти готов да ме приеме за студент.
Но се нуждаеше от нещо повече — от доказателство за моята преданост. Демонстрация.
Скок във вярата.
И както стоях там, се сетих за една част от историята: _„И така, Таборлин паднал, но не се отчаял, защото знаел името на вятъра и вятърът му се подчинявал. Той го залюлял и погалил в прегръдката си. Отнесъл го до земята леко като пух от магарешки трън и го изправил на крака нежно като майчина целувка.“_
Елодин знаеше името на вятъра.
Като продължавах да го гледам в очите, аз пристъпих извън ръба на покрива.
Изражението му беше изумително. Никога преди това не бях виждал такова удивление, изписано на нечие лице. Докато падах, леко се завъртях, така че продължавах да го виждам. Видях как леко повдигна ръка, сякаш в закъснял опит да ме сграбчи и задържи.
Почувствах се в безтегловност, сякаш се носех във въздуха.
След това се ударих в земята. Не леко като спускащо се перо. Силно. Като тухла, която пада върху паважа на улицата. Приземих се на гърба си, с лявата ръка, свита под мен. Причерня ми, когато задната част на главата ми се удари в земята и ударът изкара всичкия въздух от тялото ми.
Не загубих съзнание. Просто си лежах там, останал без дъх, неспособен да се движа. Спомням си, че бях почти сигурен, че съм умрял. Че съм ослепял.
Накрая зрението ми се възвърна и ме накара да примигвам срещу синьото небе, което внезапно беше станало ослепителни ярко. Болка проряза рамото ми и усетих в устата си вкус на кръв. Не можех да дишам. Опитах да се претърколя върху ръката си, но тялото не ме слушаше. Бях си счупил врата… гръбнака…
След един ужасяващо дълъг миг успях да си поема дъх за кратко, след това още веднъж. Въздъхнах облекчено и осъзнах, че имам поне едно счупено ребро в допълнение към всичко останало, но успях леко да размърдам пръстите на ръцете си, а след това и на краката си. Движеха се. Не си бях счупил гръбнака.
Както си лежах и преброявах нараняванията и счупените ребра, в полезрението ми се появи Елодин.
Той погледна надолу към мен и каза:
— Поздравления. Това беше най-глупавото нещо, което някога съм виждал. — На лицето му имаше смесица от благоговение и недоверие. — През целия си живот.
* * *
И така, аз реших да се занимавам с благородното изкуство на изобретяването.
Не че имах много други възможности. Преди да ми помогне да докуцукам до Медика, Елодин ми даде ясно да разбера, че всеки, който е достатъчно глупав да скочи от покрив, е твърде безразсъден, за да му бъде позволено дори и да държи лъжица в негово присъствие, камо ли пък да изучава нещо толкова „задълбочено и опасно“ като даването на имена.
