— Но в живота ми имаше нещо повече от отмъщение — сви рамене Квоте. — Трябваше да преодолявам непосредствени и реални препятствия. Бедност. Липса на благороден произход. Врагове, които си създавах в Университета и които за мен бяха по-опасни от кой да е чандриан.
Той махна на Летописеца да вземе перото си.
— Но след всичко казано все пак ще видим, че и в най-фантастичните истории се съдържа зрънце истина, защото аз наистина намерих нещо много подобно на лудия отшелник в гората — усмихна се Квоте. — И наистина _бях_ решен да науча името на вятъра.
> 46.
> Вечно променящият се вятър
Оказа се, че не е лесно Елодин да бъде открит. Той имаше кабинет в Холоус, но, изглежда, никога не го използваше. Когато порових в „Регистри и списъци“, открих, че преподава само един предмет: „Неправдоподобна математика“. Обаче това не ми помагаше много, защото според регистъра времето за провеждане на часовете беше „сега“, а мястото „навсякъде“.
Накрая просто извадих късмет и го забелязах в препълнен с хора двор. Носеше своята мантия на магистър, което си беше рядкост. Бях тръгнал към Медика, за да наблюдавам, но реших, че по-скоро бих закъснял за часовете си, отколкото да пропусна възможност да говоря с него.
Докато успея да се преборя с обедната тълпа и да го настигна, вече бяхме отишли до северния край на Университета и вървяхме по широк черен път, който водеше към гората.
— Магистър Елодин — извиках аз, докато подтичвах след него. — Надявах се да успея да разговарям с вас.
— Малка и тъжна надежда — отвърна той, без да забавя крачката си или да поглежда към мен. — Трябва да се целиш по-високо. Един млад мъж би трябвало да пламти с пламъците на високи амбиции.
— Тогава надявам се да мога да изучавам даването на имената — бързо изрекох аз и успях да вляза в крачка с него.
— Твърде високо — сухо каза той. — Опитай отново. Нещо по средата. — Черният път завиваше и дърветата скриха от погледа ни сградите на Университета зад нас.
— Надявам се да ме приемете за ваш студент — опитах отново аз. — И да ме научите на онова, което сметнете за най-добре.
Елодин рязко спря и се обърна към мен.
— Чудесно, отиди и ми намери три борови шишарки. — Той направи кръг с палеца и показалеца си. — Ей толкова големи, без никакви отчупени парченца. — Седна насред пътя и ми махна с ръка да вървя. — Хайде, побързай.
Хукнах към близките дървета. Нужни ми бяха около пет минути, за да намеря три подходящи шишарки.
Докато успея да се върна на пътя, вече бях целият разчорлен и изподран от храсталаците. Елодин не се виждаше никъде.
Огледах се глупаво наоколо, след това изругах, захвърлих шишарките и се затичах по пътя на север. Настигнах го доста бързо, защото той вървеше полека и оглеждаше дърветата.
— Е, какво научи? — попита ме Елодин.
— Че искате да ви оставят на мира.
— _Наистина_ бързо схващаш. — Той вдигна драматично ръце и изрече напевно: — Тук приключва урокът! Тук приключва задълбоченото ми обучение на е'лир Квоте!
Въздъхнах. Ако си тръгнех сега, можех още да хвана часовете си в Медика, но частица от мен подозираше, че всичко това може би е част от някакво изпитание. Вероятно Елодин просто искаше да се увери, че наистина имам силно желание, преди да ме приеме за студент. В историите обикновено става така — младежът трябва да докаже на стария отшелник в гората своята преданост, преди той да го вземе под своето крило.
— Ще ми отговорите ли на няколко въпроса? — попитах го аз.
— Добре — отвърна той и вдигна ръка със свит палец и показалец, — три въпроса. Ако се съгласиш след това да ме оставиш на мира.
Замислих се за момент.
— Защо не искате да ме обучавате?
— Защото Едема Рух са изключително лоши студенти — грубо отвърна той. — Те са добри в механичното запаметяване, но изучаването на имената изисква посвещение, което разбъркани хора като теб самия рядко притежават.
Обзе ме толкова внезапен и разгорещен гняв, че направо усетих как кожата ми се зачервява. Усещането тръгна от лицето ми и се разпространи по гърдите и ръцете. То накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.
Поех си дълбоко дъх.
— Съжалявам, че опитът ви с Рух е бил незадоволителен — внимателно започнах да подбирам думите си аз. — Позволете ми да ви уверя, че…
— Богове! — въздъхна с досада Елодин. — Че и гъзолизец на всичкото отгоре. Липсват ти здрави топки и читав гръбнак, за да се обучаваш при мен.
Отвътре ми напираше да го залея с поток от жлъчни думи в отговор. Възпрях се да не ги изрека. Опитваше се да ме провокира.
— Не ми казвате истината — казах аз. — Защо не искате да ме обучавате?
— По същата причина, поради която не искам да имам и кутре! — изкрещя Елодин и размаха ръце във въздуха, сякаш беше фермер, който се опитва да разгони ято гарги от полето си. — Защото си твърде нисък, за да даваш имена. Очите ти са твърде зелени. Пръстите ти не са колкото трябва. Върни се, когато станеш по-висок или си намериш по-свестни очи.
Дълго се гледахме втренчено един друг. Накрая той сви рамене и продължи да крачи.
— Добре. Ще ти покажа защо.
Продължихме по пътя на север. Елодин се разхождаше безцелно, понякога вземаше камъни и ги хвърляше по дърветата. Подскачаше и откъсваше листа от ниско висналите клони, а магистърската му мантия се издуваше смеховато. По едно време спря и остана неподвижен и напрегнат в продължение на близо половин час, гледайки втренчено една папрат, която бавно се полюляваше на вятъра.
Но аз продължавах да държа езика си здраво заключен зад зъбите. Не попитах: „Къде отиваме?“ или „Какво гледате?“. Знаех стотици истории за малки момчета, които пропилели въпросите или желанията си, защото били твърде бъбриви. Имах два останали въпроса и исках те да са значими.
Накрая излязохме от гората и пътят се превърна в пътека, която водеше през широка поляна към една огромна като имение къща.
Беше по-голяма от работилницата за изобретения. Имаше елегантен силует, червен керемиден покрив, високи прозорци, сводести врати и колони. Фонтани, цветя, живи плетове…
Но нещо не беше съвсем наред. Колкото повече се доближавахме до вратите, толкова повече ме обземаше съмнение, че това е имението на някой благородник.
Може би имаше нещо в оформлението на градините или в това, че оградата от ковано желязо, която заобикаляше моравите, беше висока близо три метра и невъзможна за преодоляване според опитното ми око на крадец.
Двама мъже със сериозни очи отвориха портата и ние продължихме нагоре по пътеката към входната врата. Елодин ме погледна.
— Още ли не си чувал за Убежището?
Поклатих глава.
— Има и други имена — Колонията, Грънчарницата…
Университетската лудница.
— Огромна е. Как… — спрях, преди да съм задал въпроса.
Елодин се ухили, защото знаеше, че почти беше успял да ме подведе.
— Джереми — повика той едрия мъж, който стоеше пред входната врата. — Колко гости имаме днес?
— На бюрото могат да ви кажат бройката — отвърна той с чувство на неудобство.
— Предположи — настоя Елодин. — Тук всички сме свои хора.
— Трийсет и двама — сви рамене мъжът. — Трийсет и пет може би.
Елодин почука върху масивната дървена врата и мъжът побърза да я отвори.
— Колко още можем да съберем, ако е необходимо? — попита го Елодин.
— Няма да е трудно да съберем още сто и петдесет — отвърна Джереми и отвори с усилие огромната врата. — Ако ги посместим, може и повече.
— Виждаш ли, Квоте? — смигна ми Елодин. — Готови сме.
Фоайето беше внушително, с цветни стъкла и сводести тавани. Подът беше от полиран до огледален блясък мрамор.
Мястото беше зловещо тихо. Не можех да разбера защо. Лудницата „Рефтвю“ в Тарбеан представляваше само една малка част от това място, а въпреки това звучеше като бордей, пълен с ядосани котки. Чуваше се на повече от километър разстояние, независимо от градската врява.
Елодин бавно се отправи към едно голямо бюро, зад което седеше млада жена.
— Защо няма никой навън, Еми?
— Днес са твърде буйни, господине — усмихна му се смутено тя. — Мислим, че наближава буря. — Тя свали от полицата един регистър. — Освен това наближава и пълнолуние. Знаете как е тогава.
— Разбира се, че знам. — Елодин се наведе и започна да си развързва обувките. — Къде са прибрали Уин този път?
Тя прехвърли няколко страници в регистъра.
— На втория етаж, източното крило. Двеста четирийсет и седма стая.
Елодин се изправи и сложи обувките си върху бюрото.
— Би ли ги наглеждала?
Тя му се усмихна колебливо и кимна.
Преглътнах още цяла серия от въпроси, които ми бяха на върха на езика.
— Изглежда, Университетът е похарчил доста средства тук — изкоментирах.
Елодин не ми обърна внимание, обърна се и се заизкачва по чорапи по едно широко мраморно стълбище. След това влязохме в дълъг бял коридор с дървени врати. За пръв път можех да чуя звуците, които очаквах от място като това. Стенания, плач, непрекъснато бърборене и крясъци. Но всички те бяха едва доловими.
