Затова останах на покрива. Прозорците на залата за лекции бяха затворени, така че нямаше голяма вероятност някой да ме чуе.
Опрях гърба си в близкия комин и започнах да свиря. След десетина минути светлината загасна, но аз реших да остана на мястото си, вместо да губя време да слизам долу.
Бях по средата на „Тим и десетте канелки“, когато слънцето се показа иззад облаците. Покривът беше облян от златиста светлина, която преля над ръба и освети малка част от двора по-долу.
Точно тогава чух шума — внезапно шумолене като уплашено животно, което търси да се скрие някъде из двора. Но имаше и нещо друго — звук, който не приличаше на шума, който би издала някоя катерица или заек, докато се шмугва в живия плет. Беше остър звук, съпроводен с леко метално тупване, сякаш някой беше изпуснал тежък железен прът.
Спрях да свиря, а недовършената мелодия остана да се носи в главата ми още известно време. Дали долу имаше друг студент който ме слушаше?
Прибрах лютнята обратно в калъфа й, преди да отида до ръба на покрива и да погледна надолу.
Не можех да видя нищо през дебелия жив плет, който покриваше по-голямата част от източния край на двора. Дали някой не се бе прекачил през прозореца?
Залезът бързо гаснеше и докато се спусна долу по ябълковото дърво, по-голямата част от двора вече тънеше в сянка. Оттук можех да видя, че високият прозорец е затворен — никой не беше дошъл през него. Макар да се стъмваше бързо, любопитството ми надделя над предпазливостта и аз се запромъквах през плета. Там имаше доста празно пространство. Части от плета бяха почти кухи, като зелена черупка от живи клонки, които оставяха достатъчно място, за да може спокойно да се промъкна през тях. Отбелязах си, че това място ще е добро за спане, ако нямам достатъчно пари за легло в Мюз през следващия семестър.
Дори и на намаляващата светлина можех да видя, че аз съм единственият човек там. Нищо по-голямо от заек нямаше къде да се скрие. На слабата светлина не успях да видя и какъв би могъл да е източникът на онзи металически звук.
Като си тананиках лесно запомнящия се припев на „Тим и десетте канелки“, аз запълзях към другия край на живия плет. Едва когато стигнах дотам, забелязах решетката на канализацията. Бях виждал подобни решетки, разпръснати из целия Университет, но тази изглеждаше по-стара и по-голяма. Всъщност отворът й беше толкова голям, че вероятно беше достатъчно широк през него да мине човек, ако решетката се махне.
Хванах колебливо един от хладните метални прътове и дръпнах. Тежката решетка се завъртя около пантата и се вдигна с около десетина сантиметра, преди да спре. На слабата светлина не можех да разбера защо не иска да помръдне повече. Дръпнах по-силно, но тя не поддаде. Накрая се отказах и я пуснах обратно на мястото й. Тя издаде остър, леко метален звук. Сякаш някой беше пуснал на земята тежък железен прът.
След това пръстите ми напипаха нещо, което очите ми бяха пропуснали — лабиринт от вдлъбнатини, гравирани върху повърхността на прътовете. Погледнах по-внимателно и разпознах някои от руните, които бях научил при Камар — _уле_ и _дох_.
После нещо в главата ми прещрака. Припевът от „Тим и десетте канелки“ внезапно пасна на руните, които бях изучавал през последните няколко дни заедно с Камар.
P>
{s}Уле{/s} и {s}дох{/s} —
и двете са за обвързване,
{s}рех{/s} за търсене,
{s}кел{/s} за намиране,
{s}геа{/s} е ключът,
{s}тех{/s} — ключалката,
{s}песин{/s} — водата,
{s}ресин{/s} — скалата.
P$
Преди да мога да продължа нататък, удари шестата камбана. Звукът ме стресна и ме изтръгна от мислите ми. Но докато протягах ръка, за да запазя равновесие, тя не се опря в листа и пръст. Вместо това докоснах нещо кръгло, твърдо и гладко — зелена ябълка.
Излязох от живия плет и се отправих към североизточния ъгъл, където беше ябълковото дърво. На земята нямаше ябълки. Беше твърде рано през годината за тях. Освен това желязната решетка се намираше в противоположния край на малкия двор. Невъзможно беше да се е отърколила чак там. Някой трябваше да я е отнесъл.
Не знаех какво да мисля за всичко това, но тъй като закъснявах за вечерната си смяна в Рибарника, се изкачих по ябълковото дърво, взех си лютнята и забързах към работилницата на Килвин.
По-късно тази нощ вкарах в музиката и останалите руни. Отне ми няколко часа, но след като приключих, вече имах нещо като справочник в главата си. На следващия ден ме изпитваха подробно в продължение на два часа и аз си взех изпита.
* * *
При следващата част от обучението си чиракувах при Манет — възрастният студент с чорлава коса, с когото се запознах още в първите си дни след постъпването в Университета. Манет посещаваше Университета от близо трийсет години и всеки го знаеше като вечния е'лир. Но макар да имахме един и същ ранг, Манет имаше повече практически опит в Рибарника от цяла дузина студенти с по-висок ранг, взети заедно.
Манет беше търпелив и внимателен. Всъщност той ми напомняше за моя стар учител Абенти. Само дето Абенти се скиташе по света като калайджия и не го свърташе на едно място, а всички знаеха, че Манет не желае нищо друго, освен да остане в Университета до края на живота си — стига да можеше.
Манет започна постепенно, като в началото ме учеше на този вид прости формули, които са необходими за два пъти по-здраво стъкло и комини. Под неговото ръководство се учех на изкуството на изобретяването толкова бързо, колкото учех и всичко друго, и не след дълго започнахме да се занимаваме с по-сложни проекти като топлопоглъщатели и симпатични лампи.
Изобретяването от високо ниво като симпатични часовници и други механизми все още не ми бе позволено, но знаех, че е просто въпрос на време. За съжаление се оказа, че времето не беше нещо, с което разполагах.
> 52.
> Изгаряне
Това, че отново притежавах лютня, означаваше, че съм си възвърнал музиката, но бързо осъзнах, че за три години съм излязъл от форма. Работата ми в работилницата през последните няколко месеца беше направила ръцете ми по-груби и здрави, но не там, където трябва. Бяха ми нужни няколко обезсърчителни дни, преди да успея да се справя прилично със свиренето дори и в продължение само на час без прекъсване.
Можеше да напредвам и по-бързо, ако не бях толкова зает с всичките си останали учебни занимания. Имах по два часа всеки ден в Медика, през които непрекъснато трябваше да тичам нанякъде или да стоя прав, средно по два часа лекции и изчисления всеки ден в Математика и три часа занимания при Манет в Рибарника, където изучавах тънкостите на занаята.
И след това беше симпатията за напреднали с Елкса Дал. Извън заниманията той беше очарователен, любезен и дори леко забавен, когато е в настроение. Но когато преподаваше, се превръщаше в нещо средно между луд пророк и барабанчик на робска галера. Всеки ден в неговите часове изгарях още три часа от времето си и поне пет от енергията си.
В съчетание с платената ми работа в работилницата на Килвин, в крайна сметка едва ми оставаше време за храна, сън и учене, да не говорим пък за времето, което моята лютня заслужаваше.
Музиката е като горда и темпераментна любовница. Ако й отделиш времето и вниманието, което е необходимо, тя ще бъде твоя. Ако пък я пренебрегнеш — тогава ще дойде ден, когато ще я потърсиш и тя няма да ти отвърне. Затова започнах да спя по-малко, за да й отделям времето, от което се нуждаеше.
След като изкарах един цикъл, следвайки тоя график, се чувствах уморен. След три цикъла успявах да се държа на краката си, но само благодарение на вродения си инат и непреклонната си упоритост.
Някъде през петия цикъл започнах да показвам видими признаци на изтощение.
* * *
Точно по време на тоя пети цикъл се наслаждавах на споделен обяд с Уилем и Симон, което си беше рядкост. Те бяха взели обедите си от близката кръчма. Аз не можех да си позволя един драб за ябълка и пай с месо, затова бях отмъкнал малко ечемичен хляб и жилава наденица от столовата.
Седяхме на каменната пейка под стълба за наказания, където ме бяха били с камшик. Мястото ме изпълваше с ужас след спомена за наказанието, но се насилвах да прекарвам известно време там, за да докажа на себе си, че можех да го направя. След известно време, когато това спря да ме разстройва, седях там, защото погледите, които ми хвърляха останалите студенти, ме забавляваха. А този ден седях там, защото се чувствах удобно. Това вече беше моето място.
И тъй като прекарвахме доста време заедно, беше станало и мястото на Уилем и Симон. Дори и да смятаха избора ми за странен, никога не бяха споменавали за това.
— Не си се мяркал много напоследък — каза Уилем, докато дъвчеше пай с месо, — да не си бил болен?
— Да бе — саркастично се намеси Симон, — бил е болен цял месец.
Уилем го погледна ядосано, промърмори нещо и за момент ми напомни за Килвин.
