— И как точно ще направим сделката?
— Май не си много по задявките, а? — отвърна тя и въздъхна леко разочаровано. — Добре тогава, да пристъпим направо към работата. Колко ти трябват?
— Само около талант — отговорих аз, — по-точно осем йота.
Тя сериозно поклати глава и жълтеникавочервената й коса се разлюля напред-назад.
— Страхувам се, че не мога да го направя. Не си заслужава да си губя времето с дребни заеми.
— И за колко си заслужава да си загубиш времето? — намръщих се аз.
— Четири таланта — отвърна тя, — това е минимумът.
— А лихвата?
— Петдесет процента всеки два месеца. Така че, ако искаш да заемеш парите за възможно най-кратко време, тя ще бъде два таланта в края на срока. Ако искаш, можеш да платиш целия дълг от шест таланта. Но докато не си получа цялата главница обратно, лихвата ще си остане два таланта всеки два месеца.
Кимнах, без да съм особено изненадан. Това беше около четири пъти повече, отколкото вземаше и най-алчният лихвар.
— Но така аз ще плащам лихва върху пари, от които всъщност нямам нужда.
— Не — каза тя и ме погледна сериозно в очите, — плащаш лихва на парите, които си заел. Такава е сделката.
— Какво ще кажеш за два таланта? — попитах аз. — Тогава в края…
— Не сме тук, за да се пазарим — прекъсна ме Деви с махване на ръка. — Просто те информирам какви са условията на заема. — Тя се усмихна извинително. — Съжалявам, че не бях достатъчно ясна още в началото.
Погледнах я — държеше раменете си изправени и ме гледаше право в очите.
— Добре. Къде да се подпиша? — казах след малко.
Тя ме изгледа с известно недоумение и леко сбърчи чело.
— Няма нужда да подписваш каквото и да било.
Отвори едно чекмедже и извади кафяво шишенце със стъклена запушалка. След това сложи на бюрото до нея дълга игла.
— Трябва ми само малко кръв.
Вкамених се на стола, отпуснал ръце покрай тялото си.
— Не се безпокой, иглата е чиста. Трябват ми само три хубави капки.
Най-накрая успях да си възвърна гласа:
— Сигурно се шегуваш.
Деви наклони главата си на една страна и в ъгълчето на устата й заигра лека усмивка.
— Не го ли знаеше? — попита изненадано. — Рядко се случва някой да дойде тук, без да е наясно за какво става дума.
— Не мога да повярвам, че някой наистина… — не довърших, защото не можех да намеря точните думи.
— Не всеки го прави — каза тя. — Обикновено клиентите ми са студенти или бивши студенти. Хората от тая страна на реката биха ме помислили за вещица или демон, или някаква подобна глупост. Членовете на Арканум знаят много добре защо искам кръв и какво мога да направя с нея.
— И ти ли си член на Арканум?
— Бивш — отвърна тя и усмивката й леко помръкна. — Успях да стана ре'лар, преди да напусна. Знам достатъчно, та с малко от твоята кръв да не можеш никога да се скриеш от мен. Мога да те открия навсякъде.
— И освен това — добавих аз, докато скептично си мислех за восъчната кукла на Хеме, която направих в началото на семестъра, това беше само един косъм, кръвта беше много по-ефективна за създаване на връзка — можеш да ме убиеш.
— Ужасно глупав си, за да си новата блестяща звезда на Арканум. Помисли отново. Щях ли да остана в занаята, ако се занимавах с престъпления?
— Магистрите знаят ли за това?
— В името на божието тяло, разбира се, че не — засмя се тя. — Както не знаят и полицаят, свещеникът или пък майка ми. — Тя посочи себе си и след това мен. — Знаем аз и ти. Обикновено това е достатъчно за осигуряването на добри делови взаимоотношения.
— А _необикновено_? — попитах. — Ако нямам парите в края на срока? Какво тогава?
— Тогава ще намерим някакво решение помежду си. — Тя разпери ръце и безгрижно сви рамене. — Като разумни хора. Може би ще работиш за мен. Ще ми казваш тайни. Ще ми правиш услуги.
Тя се усмихна на смущението ми и ми хвърли бавен, насмешлив и развратен поглед.
— Ако се случи най-лошото и се окаже, че ти си крайно неотзивчив, вероятно бих могла да продам кръвта ти, за да си покрия загубите. Всеки има врагове — тя спокойно сви рамене, — но нещата никога не са стигали чак дотам. Заплахата обикновено е достатъчна, за да накара хората да внимават.
Тя видя изражението на лицето ми и раменете й се отпуснаха леко.
— Хайде сега — меко каза тя, — ти дойде тук, очаквайки да се изправиш срещу някой дебеловрат гаелет със страховити юмруци. Беше готов да сключиш сделка с някой, който щеше да те пребие от бой, ако закъснееш и един ден. Моят начин е по-добър. По-прост.
— Това е лудост — заявих аз и се изправих, — изобщо не съм съгласен.
Веселото изражение на Деви помръкна.
— Я се вземи в ръце — каза тя, очевидно раздразнена. — Държиш се като фермер, който си мисли, че се опитвам да му купя душата. Това е просто малко кръв, за да не те изпускам от поглед. Нещо като гаранция. — Тя направи успокоителен жест с двете ръце, сякаш приглаждаше въздуха. — Добре, виж какво ще ти кажа. Ще ти позволя да заемеш половината от минимума. — Тя ме погледна очаквателно. — Два таланта. Това прави ли нещата по-лесни за теб?
— Не — отказах аз, — съжалявам, че ти изгубих времето, но не мога да го направя. Има ли други гаелети наоколо?
— Разбира се — хладно отвърна тя, — но не съм особено склонна да ти дам тази информация. — Тя насмешливо наклони глава. — Между другото, днес е Сендлинг, нали? Не трябва ли да платиш таксата си до утре на обяд?
— Тогава сам ще ги открия — отсякох.
— Сигурна съм, че умно момче като теб ще се справи. — Деви ме отпрати с махване на ръка. — Можеш и сам да намериш изхода. Ще си спомняш с копнеж за мен след два месеца, докато някой главорез избива зъбите от хубавата ти малка глава.
* * *
След като напуснах Деви, закрачих нервно и раздразнено по улиците на Имре. Опитвах се да измисля решение на проблема си.
Имах доста добър шанс да върна заема от два таланта. Надявах се скоро да се издигна в йерархията на Рибарника. Позволяха ми веднъж да се занимавам със собствени проекти, можех да започна наистина да изкарвам пари. Всичко, което трябваше да направя, беше да посещавам заниманията достатъчно дълго. Беше просто въпрос на време.
Точно това се опитвах да направя — да получа време назаем. Още един семестър.
Кой можеше да предвиди какви възможности можеха да ми се открият през следващите два месеца?
Но макар да се опитвах да убедя сам себе си, знаех истината. Идеята не беше добра. Просто си просех неприятности по този начин. Можех да преглътна гордостта си и да видя дали Уил или Сим, или Совой няма да ми заемат осемте йота, от които се нуждаех. Въздъхнах, примирен с мисълта, че този семестър ще се наложи да спя навън и да се храня с каквото намеря. Поне се утешавах, че няма начин да е толкова зле, колкото в Тарбеан.
Тъкмо се готвех да тръгна обратно към Университета, когато неспокойната ми разходка ме отведе пред прозореца на една заложна къща. Пръстите ме засърбяха и ми напомниха за старата болка…
— Колко искате за седемструнната лютня? — попитах.
И до ден-днешен не мога да си спомня как се озовах в магазина.
— Точно четири таланта — весело отвърна собственикът.
Предположих, че или беше нов в занаята, или пиян. Съдържателите на заложни къщи никога не са весели, дори и в богатите градове като Имре.
— А — казах аз, без да се опитвам да скрия разочарованието си. — Мога ли да й хвърля един поглед?
Той ми я подаде. Нямаше много за гледане. Линиите на дървото бяха неравни, лакът груб и издраскан. Прагчетата бяха направени от черва и се нуждаеха от замяна, но това не ме безпокоеше особено, защото и без това обикновено свирех без прагчета.
Тялото беше от палисандрово дърво, така че звукът й едва ли щеше да е много изтънчен. Но, от друга страна, палисандърът щеше да се чува по-добре в някоя претъпкана кръчма, преминавайки през шума от неспиращите разговори. Почуках с пръст върху корпуса и той издаде звънлив звук. Плътен, но не хубав. Започнах да настройвам инструмента, за да имам извинение да го подържа малко по-дълго.
— Мога да ти сваля до три и половина — каза мъжът зад щанда.
Наострих уши, защото ми се стори, че долових в гласа му отчаяние.
Дойде ми наум, че една грозна, употребявана лютня може и да не е толкова лесна за продаване в град, пълен с благородници и преуспяващи музиканти.
— Струните са стари — поклатих глава аз.
Всъщност те си бяха добри, но аз се надявах, че той не го знае.
— Така е — каза той и затвърди убеждението ми, че нищо не разбира, — но струните са евтини.
— Предполагам — казах аз със съмнение в гласа.
Целенасочено настроих струните така, че тоновете леко да се разминават един с друг. Изсвирих един акорд и се заслушах в стържещия звук. Огледах грифа на лютнята с кисел и несигурен поглед.
— Мисля, че грифът е напукан — ударих един минорен акорд, който прозвуча още по-зле. — Не ти ли звучи като напукан? — дръннах акорда отново, този път по-силно.
