— Тайната не е голяма — признах аз. — Знам сигалдрията за двойно закаленото стъкло. Онова, което мога да направя, мога и да го разруша.
— Но кой беше твоят източник? — попита Килвин. — Не би могъл да подготвиш нищо толкова бързо…
Вдигнах превързания си палец.
— Кръв — изненадано каза той. — Да използваш топлината на своята кръв би могло да се нарече безразсъдно, е'лир Квоте. А измръзването при обвързване? Какво би станало, ако беше изпаднал в хипотермичен шок?
— Възможностите, с които разполагах, бяха доста ограничени, магистър Килвин — казах аз.
— Доста впечатляващо — замислено кимна Килвин, — да премахнеш обвързването на онова, което съм направил толкова грижливо, като използваш само кръв.
Той започна да поглажда брадата си, след това се намръщи раздразнено, когато се сети, че превръзките му пречат.
— А вие, магистър Килвин? Как успяхте да овладеете огъня?
— Не и с използването на името на огъня — призна той. — Ако Елодин беше тук, нещата щяха да са много по-прости. Но тъй като името на огъня ми е непознато, трябваше сам да се справя някак си.
Погледнах го предпазливо, защото не бях сигурен дали отново се шегува или не. Понякога беше трудно да разбереш безизразния хумор на Килвин.
— Елодин знае името на огъня?
— Тук, в Университета, има може би още един-двама, но със сигурност Елодин има най-големи познания по въпроса.
— Името на огъня — бавно повторих аз. — И тогава вятърът можеше да бъде повикан и щеше да направи каквото му е казано, както го е направил Таборлин Велики?
Килвин отново кимна.
— Но това са само истории — възпротивих се аз.
— Откъде мислиш идват историите, е'лир Квоте? — развеселено ме погледна той. — Всеки разказ има своите дълбоки корени някъде по света.
— Какво име е това? Как действа?
Килвин се поколеба и след това сви едрите си рамене.
— Трудно е да се обясни на този език. На който и да е език. Попитай Елодин — той е свикнал да изучава тези неща.
Знаех от личен опит колко услужлив може да е Елодин.
— И така, _как_ спряхте огъня?
— В това няма голяма тайна — отвърна той. — Бях подготвен за подобен инцидент и в кабинета си имах малко шишенце с реактива. Използвах го като връзка и издърпах топлината от разлятото вещество. Реактивът стана твърде студен, за да кипи, а останалата мъгла просто изгоря. Огромната част от реактива изтече през решетките, докато Джаксим и останалите разхвърляха вар и пясък, за да овладеят това, което беше останало от него.
— Не може да говорите сериозно — казах аз. — Вътре беше горещо като в пещ. Не е възможно да сте преместили толкова много тауми топлина. Къде бихте могли да я сложите?
— Имах подготвен „гълтач на топлина“ точно за такъв спешен случай. Огънят беше най-елементарното нещастие, за което се бях подготвил.
— Дори и да е така, няма начин това да стане — отхвърлих обяснението му аз. — Трябва да са били… — опитах се да изчисля колко топлина е трябвало да премести, но спрях, защото не знаех откъде да започна.
— Моето приблизително изчисление е осемстотин и петдесет милиона таума — каза Килвин. — Макар че трябва да проверим топлинния капан, за да сме по-точни.
Бях изумен.
— Но… как?
— Бързо. — Той направи многозначителен жест с бинтованите си ръце. — Но не и лесно.
> 68.
> Вечно променливият вятър
На следващия ден вървях бавно с босите си крака, без плаща си и изпълнен с мрачни мисли за живота, който ми предстоеше. Новото усещане да бъда герой бързо избледня на фона на сегашното ми положение. Имах един кат дрипави дрехи. Мехурите от изгарянията ми не бяха сериозни, но ме боляха непрекъснато. Нямах пари за болкоуспокоителни или за нови дрехи. Дъвчех горчива върбова кора и настроението ми също беше горчиво.
Бедността висеше на шията ми като тежък воденичен камък. Никога преди не бях усещал толкова силно разликата между себе си и останалите студенти. Всеки, който посещаваше Университета, имаше някаква сигурност, на която да разчита. Родителите на Сим бяха атурански благородници. Уил идваше от заможно семейство на търговци в Шалд. Ако изпаднеха в затруднение, те можеха да заемат кредит от името на семействата си или да пишат до дома.
От друга страна, аз не можех да си позволя дори обувки. Имах само една риза. Как можех да се надявам да остана в Университета в продължение на годините, които ми бяха необходими, за да стана пълноправен арканист? Как можех да се надявам да се издигна, без да имам достъп до Архива?
До обяд настроението ми беше станало толкова мрачно, че докато се хранехме, се сопнах на Сим без причина и двамата започнахме да се караме като стара семейна двойка. Уилем не взе страна, като внимаваше да не вдигне поглед от чинията си. Накрая, в очевиден опит да разсеят отвратителното ми настроение, те ме поканиха на следващата вечер да отидем да видим „Три пенита за едно желание“ от другата страна на реката. Съгласих се, защото бях чувал, че актьорите изпълняваха оригинала на Фелтеми, а не някоя от цензурираните му версии. Пиесата беше подходяща за настроението ми, изпълнена с черен хумор, трагедия и предателство.
След обяда разбрах, че Килвин вече е продал половината от излъчвателите ми.
Тъй като това щяха да са последните сини излъчватели, направени за известен период от време, цената бе висока и моят дял беше малко повече от талант и половина. Предположих, че Килвин малко е надул цената, което леко жегна гордостта ми, но не бях в положение да оглеждам зъбите на харизан кон.
Дори и това не успя да подобри настроението ми. Сега можех да си позволя обувки и плащ втора ръка. Ако през остатъка от семестъра се трепех от работа като куче, можеше и да успея да заработя достатъчно, за да платя лихвата на Деви и таксата си за обучение. Мисълта за това не ме зарадва. Бях по-наясно от всеки друг път колко тежко е положението ми. Бях само на косъм от това да се проваля.
Настроението ми продължаваше да се влошава и пропуснах часовете по симпатия за напреднали, за да отида от другата страна на реката, в Имре. Мисълта да видя Дена беше единственото, което донякъде би могло да повдигне духа ми. Все още не й бях обяснил защо пропуснах срещата ни за обяд.
По пътя към „Еолиан“ си купих чифт боти, които бяха удобни за ходене и достатъчно топли за предстоящите зимни месеци. Кесията ми отново се оказа почти празна. Когато излязох от обущарския магазин, мрачно преброих парите си — три йота и един драб. Дори когато живеех на улицата в Тарбеан, имах повече пари…
* * *
— Днес се появяваш навреме — каза ми Деох, когато наближих „Еолиан“. — Някой вътре те очаква.
Усетих как на лицето ми се разля глуповата усмивка, потупах го по рамото и влязох вътре.
Вместо Дена видях Фела, която седеше сама на една маса.
Станчион стоеше наблизо и си бъбреше с нея. Когато ме видя да приближавам, той ми махна и се отправи към обичайното си място при бара, като ме потупа приятелски по рамото, когато минаваше край мен.
Щом ме видя, Фела се изправи и се втурна към мен. За миг помислих, че ще ме прегърне, сякаш бяхме влюбени, които най-сетне се събират заедно като в сладникава атуранска трагедия. Но тя внезапно спря и тъмната й коса се разлюля.
Беше очарователна както винаги, само дето една от скулите й беше посинена от дълбоко мораво натъртване.
— О, не — казах аз и докоснах със съчувствие лицето й. — Това да не е, защото те изпуснах? Толкова съжалявам.
Тя ме изгледа невярващо и след това се засмя.
— Извиняваш се, задето ме извади от огнения ад?
— Само за онази част, в която припаднах и те изпуснах. Беше чиста глупост от моя страна. Забравих да задържа дъха си и вдишах малко от лошия въздух. Имаш ли някакви други наранявания?
— Не и на такова място, което бих могла да покажа публично — отвърна тя с лека гримаса, поклащайки бедрата си по начин, който ми се стори почти влудяващ.
— Надявам се да не е твърде сериозно.
— Ами, да. — Тя направи престорено сърдита физиономия. — Надявам се следващия път да си свършиш по-добре работата. Когато спасяват живота на момиче, тя би очаквала по-внимателно отношение като цяло.
— Звучи справедливо — казах аз и се отпуснах. — Ще смятаме този опит за тренировка.
За миг настъпи мълчание и усмивката на Фела леко повехна. Тя повдигна ръка към мен, след това се поколеба и я отпусна встрани.
— Сериозно, Квоте. Това… беше най-ужасният момент в целия ми живот. Навсякъде имаше пламъци… — Тя сведе поглед и клепачите й потрепнаха. — Знаех, че ще умра. Наистина го усещах. Но просто стоях като… като подплашен заек.
Тя вдигна поглед, в очите й искряха сълзи. После усмивката й блесна, ослепителна както винаги.
— И тогава се появи ти, тичащ през огъня. Беше най-удивителното нещо, което някога съм виждала. Беше като… гледал ли си „Даеоника“?
Кимнах и се усмихнах.
— Беше като да видиш Тарсус, който се появява от ада. Премина през огъня и аз знаех, че всичко ще бъде наред.
