— Не ми приличаш на такъв човек. Освен това едва ходиш. Ако опиташ нещо, ще те бутна от покрива.
— Недей да щадиш чувствата ми — ухилих се аз. — Дори и да не бях полусакат, пак можеш да ме бутнеш от тоя покрив.
Леко се препънах от един невидим ръб и почти паднах, защото реакцията на поочуканото ми тяло беше твърде забавена. Седнах на една част от покрива, която се издигаше малко по-високо, и изчаках моментното ми замайване да премине.
— Добре ли си?
— Вероятно не — изправих се на крака. — Точно зад онзи, следващия покрив е. Може би е по-добре да стоиш зад мен и да пазиш тишина. Просто за всеки случай.
Отидох до ръба на покрива. Погледнах надолу към живия плет и ябълковото дърво. Прозорците бяха тъмни.
— Аури — тихо я повиках аз. — Там ли си?
Почаках, все по-обезпокоен с всеки изминал миг.
— Аури, ранена ли си?
Нищо. Започнах да ругая под нос.
— Добре, мисля, че бях достатъчно търпелива — Мола скръсти ръце. — Ще ми кажеш ли най-сетне какво става тук?
— Последвай ме и ще ти обясня. — Отправих се към ябълковото дърво и внимателно започнах да се спускам надолу. Минах през живия плет и стигнах до желязната решетка. От нея се носеше амонячната миризма на костения катран — слаба, но натрапчива. Дръпнах силно решетката и тя се повдигна десетина сантиметра, преди да се закачи за нещо.
— Преди няколко месеца си намерих приятелка — казах аз, докато припряно се опитвах да пъхна ръката си между прътите на решетката. — Тя живее тук. Безпокоя се, че може да е наранена. Голяма част от реактива се изля в канализацията от Рибарника.
За момент Мола остана мълчалива.
— Ти говориш сериозно.
В тъмното опипвах долната част на решетката и се опитвах да се сетя как Аури я държеше затворена.
— Що за човек би живял там, долу?
— Уплашен — отвърнах аз. — Човек, който се страхува от силни шумове, хора и открито небе. Беше ми необходим почти месец, за да я придумам да излезе от тунелите, да не говорим пък да се приближи дотолкова, че да можем да разговаряме.
— Ако нямаш нищо против, ще поседна — въздъхна Мола и се отправи към пейката. — Цял ден съм на крак.
Продължих да опипвам долната страна на решетката, но колкото и да опитвах, никъде не можех да открия закопчалка. Все по-обезсърчен, сграбчих решетката и започнах да я дърпам с всичка сила отново и отново. Металът изскърца няколко пъти, но не поддаде.
— Квоте?
Вдигнах поглед към ръба на покрива и видях там да стои Аури — блед силует на фона на нощното небе. Тънката й коса се носеше като облак около главата й.
— Аури! — напрежението внезапно ме напусна и почувствах тялото си слабо и някак гумено. — Къде беше?
— Имаше облаци — отвърна тя просто, докато вървеше по ръба на покрива към ябълковото дърво. — Затова отидох да те търся от горната страна на нещата. Но луната се показа и аз се върнах.
Аури бързо се спусна по дървото и след това се закова на място, когато видя увитата в наметало фигура на Мола на пейката.
— Доведох един приятел да те посети — казах с възможно най-успокояващ глас. — Надявам се да нямаш против.
Настъпи продължителна пауза.
— Той добър ли е?
— Не е той, а тя. И да, тя е добра.
Аури леко се отпусна и се приближи до мен още няколко крачки.
— Донесох ти перо с пролетен вятър в него, но тъй като ти закъсня… — тя ме погледна строго, — вместо него ще получиш монета.
Протегна ръка, стиснала монетата между палеца и показалеца си.
— Тя ще те пази през нощта. Доколкото нещо може да те пази, разбира се.
Формата й беше като на атуранска монета за изкупване на греховете, но на лунната светлина блестеше като сребро. Никога не бях виждал подобна.
Коленичих, отворих калъфа на лютнята си и извадих малко вързопче.
— Донесох ти малко домати, фасул и нещо специално. — Подадох й малката торбичка, за която бях похарчил почти всичките си пари преди два дни, преди да започнат всичките ми неприятности. — Морска сол.
Аури я взе и надникна в малката кожена кесия.
— Но това е чудесно, Квоте. Какво живее в солта?
_Малко минерали_ — помислих си аз, — _хром, басал, малиум, йод… всичко, от което има нужда тялото ти и което вероятно не можеш да получиш от ябълките, хляба и останалите неща, които успяваш да отмъкнеш, когато не мога да те открия._
— Сънищата на рибите — отвърнах аз — и песните на моряците.
Аури кимна доволно, седна, разгърна кърпата и подреди храната си с вниманието, с което винаги го правеше.
Наблюдавах как започна да се храни, топвайки зеления фасул в солта, преди да отхапе от него. Не изглеждаше наранена, макар че бе трудно да се каже със сигурност на бледата лунна светлина. Трябваше да съм сигурен.
— Добре ли си, Аури? — попитах я.
Тя вдигна глава към мен с любопитство.
— Имаше голям огън. Голяма част от него се спусна в шахтите. Ти видя ли го?
— В името на светия Бог, да — каза тя с широко отворени очи. — Беше навсякъде и всички земеровки и миещи се мечки тичаха насам-натам, за да се измъкнат.
— Огънят стигна ли до теб? Изгори ли те?
— О, не. — Тя поклати глава с детинска, дяволита усмивка. — Не успя да ме стигне.
— Беше ли близо до огъня? — попитах пак. — Вдиша ли от дима?
— Защо да дишам от дима? — Аури ме изгледа, сякаш бях малоумен. — Навсякъде в Онова долу сега мирише на котешка пикня — тя сбърчи нос. — С изключение на мястото край Даунинг и в Белоус.
Поуспокоих се малко, но видях, че Мола започна да се върти на мястото си на пейката.
— Аури, може ли приятелката ми да дойде?
Аури замръзна, както се готвеше да отхапе от фасула, след това се отпусна и кимна веднъж, при което тънката й коса се завъртя около нея.
Махнах на Мола, която бавно тръгна към нас. Малко се безпокоях как ще протече срещата им. Беше ми нужен повече от месец внимателни увещания, за да измъкна Аури от тунелите под Университета, където тя живееше.
Страхувах се, че някоя неподходяща реакция от страна на Мола може да я изплаши и да я накара да се върне под земята, където нямах шанс да я открия.
Посочих Мола.
— Това е приятелката ми Мола.
— Здравей, Мола — Аури вдигна поглед и се усмихна. — Косата ти е слънчева като моята. Искаш ли ябълка?
— Благодаря ти, Аури. — Мола внимаваше изражението на лицето й да не издава нищо. — Бих хапнала.
Аури скочи на крака и се затича към мястото, където ябълковото дърво надвисваше над покрива. След това дотича обратно при нас, а косата й се вееше след нея като знаме. Тя подаде на Мола една ябълка.
— В тази има едно желание — каза тя, сякаш съобщаваше прост факт. — Трябва да си сигурна какво искаш, преди да отхапеш от нея.
След като каза това, тя отново седна и изяде още една шушулка зелен фасул, като дъвчеше грижливо.
Мола дълго оглежда ябълката, преди да отхапе от нея.
Аури бързо довърши храната си и завърза торбичката със сол.
— А сега посвири! — развълнувано каза тя. — Свири!
Усмихнах се, извадих лютнята си и прекарах ръка през струните. За мой късмет бях наранил палеца на ръката, с която свирех акордите, което не създаваше чак толкова големи затруднения при свирене.
Погледнах Мола, докато настройвах струните.
— Ако искаш, можеш да си вървиш — казах й аз. — Не бих искал да ти направя неволна серенада.
— О, не бива да си тръгваш — обърна се Аури към Мола с немигащи очи и напълно сериозно изражение. — Гласът му е като гръмотевична буря, а ръцете му познават всяка тайна, скрита в дълбините на студената тъмна земя.
— Предполагам, че си заслужава да остана за това. — Устните на Мола се извиха в лека усмивка.
И така аз свирих и за двете, докато звездите над главите ни продължаваха бавно да се въртят.
* * *
— Защо не си казал на никого? — попита ме Мола, докато вървяхме по покривите.
— Стори ми се, че на никого не му влиза в работата. Ако тя искаше хората да знаят, че е там, мисля, че сама щеше да им каже.
— Знаеш какво имам предвид — каза Мола раздразнено.
— Знам какво имаш предвид. Но каква щеше да е ползата? Тя е щастлива там, където е.
— Щастлива ли? — В гласа на Мола имаше недоверие. — Тя е облечена в дрипи и недохранена. Има нужда от помощ. От храна и дрехи.
— Нося й храна. И ще й занеса дрехи веднага щом… — поколебах се, защото не исках да призная унизителната си бедност — … веднага щом мога.
— Защо да чакаш? Ако само беше казал на някого…
— Точно така — казах саркастично аз, — сигурен съм, че Джеймисън щеше да се затича да донесе тук кутия с шоколади и пухен дюшек, само да разбереше, че под неговия Университет живее полупобъркана и примираща от глад студентка. Щяха да се отнасят с нея като с луда и ти го знаеш.
— Не е задължително… — Тя дори не довърши онова, което започна да казва, защото знаеше, че не е права.
— Мола, ако дойдат да я търсят, тя просто ще избяга като подплашен заек в тунелите. Ще я прогонят и аз ще загубя всякакъв шанс да й помогна.
