Мола сведе поглед към мен и скръсти ръце на гърдите си.
— Добре. Засега. Но по-късно пак ще ме доведеш тук. Ще й донеса някои от моите дрехи. Ще са й твърде големи, но пак ще са по-добри от онова, което носи сега.
— Няма да стане — поклатих глава аз. — Преди няколко цикъла й донесох употребявани дрехи. Тя каза, че е мръсно да се носят чужди дрехи.
— Не ми прилича на кеалдиш. — Мола изглеждаше объркана. — Никак даже.
— Може би просто е била възпитана по този начин.
— По-добре ли се чувстваш?
— Да — излъгах аз.
— Трепериш. — Тя протегна ръка. — Ела, облегни се на мен.
Придърпах новото си наметало по-плътно около себе си, поех ръката й и бавно тръгнах обратно по пътя към „При Анкер“.
> 69.
> Вятър или женски прищевки
През следващите два цикъла новото ми наметало ме топлеше по време на редките ми разходки до Имре, където така и не успях да открия Дена. Винаги си намирах някаква причина да пресека реката — да заема книга от Деви, да обядвам с Трепе, да посвиря в „Еолиан“. Но истинската причина беше Дена.
Килвин продаде останалата част от излъчвателите и с постепенното излекуване на изгарянията ми настроението ми се подобряваше. Разполагах с пари, които да похарча за някои луксозни неща, като сапун и втора риза в замяна на старата. Този ден отидох до Имре за малко метални стърготини от басал, необходими за проекта, върху който работех в момента — голяма симпатична лампа, работеща с двата излъчвателя, които бях запазил за себе си. Надявах се, че ще ми донесе значителна печалба.
Може да ви се стори странно, че постоянно купувах материали за изобретенията си от другата страна на реката, но истината бе, че търговците близо до Университета често се възползваха от мързела на студентите и вдигаха цените. За мен ходенето си заслужаваше, ако можех да спестя няколко пенита.
След като купих каквото ми трябваше, се отправих към „Еолиан“. Деох беше на обичайното си място, облегнат на вратата.
— Оглеждам се за момичето ти — каза той.
— Тя не е _моето_ момиче — промърморих аз, раздразнен, че се бях оказал толкова прозрачен за него.
— Добре — Деох вдигна очи към небето. — _Момичето_ тогава. Дена, Диана, Дианае… Или както и там да се нарича напоследък. Не съм виждал и следа от нея. Дори поразпитах малко тук-там никой не я е виждал от цял цикъл. Това означава, че най-вероятно е напуснала града. Често го прави. Докато си свалиш шапката и е изчезнала.
Опитах се да скрия разочарованието си.
— Не е било нужно да го правиш — рекох аз, — но все пак благодаря.
— Не разпитвах само заради теб — призна Деох. — Аз самият също съм привързан към нея.
— Така ли? — казах аз колкото можех по-безразлично.
— Не ме гледай така. Не съм ти конкурент — той се усмихна криво. — Във всеки случай не и този път. Може и да не съм като вас от Университета, но мога да открия луната в ясна нощ. Достатъчно умен съм да не завирам главата си в един и същи огън два пъти.
Силно смутен, се опитах да запазя хладнокръвно изражение. Обикновено не позволявам чувствата ми да се изписват на лицето ми.
— Значи ти и Дена…
— Станчион още ми се подиграва за това, че тичам след момиче, което е наполовина на годините ми. — Той стеснително сви широките си рамене. — Въпреки това все още съм привързан към нея. Напоследък повече от всякога ми напомня за най-малката ми сестра.
— Откога я познаваш? — попитах го с любопитство.
— Не бих казал, че наистина я _познавам_, момче. Но за пръв път я срещнах преди колко… Може би около две години? Май не беше чак толкова отдавна — може би преди година и нещо…
Деох прокара пръсти през русата си коса и силно протегна гърба си, при което мускулите на ръцете му се издуха под ризата. След това се отпусна с оглушителна въздишка и погледна полупразния двор.
— Още часове няма да имам работа на вратата. Какво ще кажеш да дадеш извинение на един старец да поседне и пийне нещо? — Той махна с глава по посока на бара.
Погледнах високия, мускулест и с мургав загар на кожата Деох.
— Старец ли? Като гледам, косата и зъбите ти са си още на мястото. На колко си, на трийсет?
— Нищо друго не кара мъжа да се чувства толкова стар колкото една млада жена. — Той сложи ръка на рамото ми. — Ела да пийнем.
Отидохме до дългия махагонов тезгях и той промърмори:
— Бирата притъпява спомените, въглените ги разпалват, а виното е най-доброто лекарство за копнежа на нараненото сърце. — Замълча и се обърна да ме погледне, сбърчил вежди. — Не мога да си спомня останалата част. А ти?
— Никога преди не съм го чувал — отвърнах аз. — Но Текам твърди, че от алкохола само виното е подходящо за спомените. Той казва, че доброто вино прояснява и фокусира мислите, като все пак ги поукрасява за утеха.
— Доста вярно — каза той и порови из рафтовете, преди да извади една бутилка и да я вдигне, за да я огледа на светлината на лампата. — Нека да я видим в розова светлина, какво ще кажеш?
Той взе две чаши и ме поведе към едно уединено сепаре в ъгъла.
— Значи познаваш Дена от доста време — подканих го аз, докато наливаше по чаша от бледочервеното вино.
— От време на време я виждах. — Той се облегна на стената. — По-скоро рядко.
— Как изглеждаше тя тогава?
Деох дълго обмисля отговора си, като обърна повече внимание на въпроса, отколкото очаквах.
Отпи от виното си.
— Същата — отвърна накрая. — Предполагам, че беше по-млада, но не мога да кажа, че сега изглежда по-възрастна. Тя винаги е изглеждала по-възрастна за годините си — Той се намръщи. — Не точно _по-възрастна_, по-скоро…
— Зряла? — предположих аз.
— Не — Деох поклати глава. — Не зная подходяща дума, за да го опиша. То е като да погледнеш някой огромен дъб. Не те впечатлява това, че е по-стар от останалите дървета или по-висок от тях. Просто има нещо, което останалите млади дървета нямат. Сложност, солидност, значимост. — Той раздразнено се смръщи. — Проклет да съм, ако това не е най-лошото сравнение, което някога съм правил.
Не можах да сдържа усмивката си.
— Хубаво е да разбера, че не съм само аз този, който не може да я опише с думи.
— Тя не подлежи много на описание — съгласи се Деох и допи остатъка от виното си.
След това взе бутилката и допря леко гърлото й до чашата ми. Изпих я и той наля отново и на двама ни.
— Още тогава си беше необуздана и буйна — продължи Деох. — Все така красива, способна да прикове погледа и да спре сърцето ти. — Той отново сви рамене. — Както казах — почти същата като сега. С очарователен глас и остър език, пъргава и предизвикваща с еднаква сила обожание у мъжете и презрение у жените.
— Презрение ли?
Деох ме изгледа така, сякаш не разбираше въпроса ми.
— Жените мразят Дена — простичко отвърна той, все едно повтаряше нещо, което и двамата вече знаехме.
— Мразят я, така ли? — Мисълта ме изненада. — Защо?
Деох ме изгледа невярващо и след това избухна в смях.
— Бога ми, ти май наистина не знаеш нищо за жените, а?
Обикновено такъв коментар би ме накарал да се наежа, но думите на Деох бяха изречени с добродушен тон.
— Помисли само. Тя е очарователна и красива. Мъжете се тълпят около нея като разгонени бичета. — Той махна небрежно с ръка. — В природата на жените е да негодуват срещу това.
Спомних си какво ми каза Сим за Деох преди по-малко от цикъл.
_Успял е отново да доведе тук най-красивата жена. Това е достатъчно, за да го намрази човек._
— Винаги съм имал усещането, че тя се чувства по-скоро самотна — казах аз. — Може би причината е тази.
— В това има доза истина — сериозно кимна Деох. — Никога не съм я виждал в компанията на други жени, а късметът й с мъжете е толкова… — Той спря, търсейки подходящата дума. — Толкова… Да му се не види. — Въздъхна обезсърчен.
— Знаеш ли какво казват: „Да намериш подходящото сравнение е толкова трудно, колкото…“ — Направих замислена физиономия. — Толкова трудно, колкото… — Размахах ръка, все едно се опитвам да сграбча нещо във въздуха.
Деох се разсмя и отново наля вино в чашите ни. Започнах да се отпускам. Между мъжете, които са се били в едни и същи битки и са познавали едни и същи жени, съществува един особен вид другарство.
— И тогава ли имаше навика да изчезва по същия начин? — попитах аз.
— Без предупреждение, просто внезапно изчезва — кимна той. — Понякога за месеци.
— „Няма нищо по-непостоянно от вятъра и прищевките на жените“ — цитирах аз.
Искаше ми се да прозвучи дълбокомислено, но вместо това в думите ми имаше горчивина.
— Имаш ли представа защо го прави?
— Мислил съм върху това — философски отвърна Деох. — Донякъде мисля, че такава е природата й. Може би просто й е в кръвта да се скита.
Думите му леко поуспокоиха раздразнението ми. Когато живеех в трупата, понякога баща ми ни караше да напускаме някой град без причина, макар да бяхме добре дошли и тълпите да бяха щедри. По-късно често ми бе обяснявал каква беше причината — някой ядосан поглед от пристава, твърде много закачливи намеци от младите жени в града…
