В името на божието тяло, кой в днешно време измерва разстоянието в левги?
В зависимост от това къде беше отрасъл тоя приятел, една левга можеше да е между четири километра и половина и пет километра и половина. Баща ми винаги казваше, че всъщност левгата никак не става за измерване, а е по-скоро начин фермерите да използват цифри, когато се опитват да отгатнат приблизително някакви разстояния.
Все пак ми стана ясно, че Требон беше на разстояние някъде между осемдесет и сто и трийсет километра на север. Вероятно беше най-добре да предположа в най-лошия случай поне около сто и петнайсет километра.
— Ето ти информацията, която искаше — жената зад бара се обърна отново към мен. — А сега нещо друго ще искаш ли?
— Трябва ми кожен мях за вода, ако имате такъв, а ако нямате — бутилка с вода. И малко храна за из път. Сушени наденички, сирене, самуни хляб…
— Ябълки? — попита тя. — Тази сутрин имам прекрасни червени ябълки. Добри са за из път.
Кимнах.
— И каквото друго евтино и подходящо за път, което можеш да ми предложиш.
— Един драб няма да стигне… — каза тя, като хвърли поглед към тезгяха.
Раздрусах кесията си и с изненада открих в нея четири драба и медно половин пени, за което не знаех, че е там. Оказа се, че бях почти богат.
Тя взе парите и се отправи към кухнята.
Опитах се да не обръщам внимание на моментното усещане, че отново съм изпаднал в крайна нищета, и се заех да прехвърлям наум съдържанието на пътната си торба.
Съдържателката се върна с два плоски самуна хляб, дебела сушена наденица, която миришеше на чесън, малко парче сирене, запечатано във восък, бутилка вода, шест разкошни червени ябълки и малка торбичка с моркови и картофи. Поблагодарих й любезно и напъхах всичко в торбата си.
Сто и петнайсет километра. Можех да стигна още същия ден, ако имах добър кон. Но добрите коне струваха пари…
* * *
Докато чуках на вратата на Деви, вдишах миризмата на гранясала мазнина. Чаках близо минута, като се опитвах да не се въртя нетърпеливо. Нямах представа дали ще е будна в този ранен час, но трябваше да поема този риск.
Отвори вратата и се усмихна, когато ме видя.
— Виж ти, каква приятна изненада. — Отвори вратата по-широко. — Влизай и сядай.
— Деви, аз само… — усмихнах се с най-привлекателната си усмивка.
Тя се намръщи.
— Влизай — каза с по-твърд тон. — Не говоря за работа на прага.
Влязох и тя затвори вратата зад мен.
— Сядай. Освен ако нямаш желание да полегнеш — кимна закачливо към огромното, обградено със завеси легло в ъгъла на стаята. — Няма да повярваш каква история чух тази сутрин — продължи тя с леко насмешлив тон.
Въпреки че имах неотложната нужда да бързам, се насилих да се отпусна. Деви не обичаше да я пришпорват и ако се опитах да го направя, това само щеше да я подразни.
— Какво си чула?
Тя седна от другата страна на бюрото и скръсти ръце.
— Както изглежда, снощи двама грубияни са се опитали да задигнат кесията на някакъв млад студент. За тяхна огромна изненада се оказало, че той притежава уменията на самия Таборлин. Призовал огън и светкавици. Ослепил единия и толкова силно ударил другия по главата, че още не може да дойде на себе си.
Седях неподвижно, докато обмислях чутото.
Само преди час това вероятно щеше да е най-добрата новина, която бих могъл да чуя. Сега ми звучеше просто забавно. От друга страна, въпреки че онова, за което бях дошъл, бе неотложно, не можех да не се възползвам от възможността да събера малко информация за това как се развиват нещата близо до дома ми.
— Не се опитваха просто да ме оберат — казах аз.
— Знаех си, че си бил ти! — засмя се Деви. — Не знаели нищо за момчето, освен че бил с червена коса. Но и това ми стигаше.
— Наистина ли съм ослепил единия, а другият още е в безсъзнание?
— Честно казано, не знам — призна Деви. — Новините пътуват бързо между нас, хората, които се занимаваме с нечисти дела, ни повечето от тях са предимно клюки.
В главата ми бързо се зароди нов план.
— Би ли могла и ти да разпространиш малко клюки?
— Зависи — отвърна тя с лукава усмивка — дали са достатъчно вълнуващи?
— Подхвърли името ми — казах аз. — Нека узнаят точно кой съм. Кажи им, че съм побеснял от гняв и че ще убия следващите, които тръгнат да ме преследват. Ще ги избия, както и онези, които са ги наели, посредниците, семействата им — всички до един, дори и кучетата им.
Възхитеното изражение на Деви постепенно беше заменено от нещо, наподобяващо отвращение.
— Не мислиш ли, че това е малко жестоко? Оценявам, че си привързан към кесията си. — Тя ме погледна закачливо. — Аз същи имам своите законни права върху нея. Но няма…
— Те не бяха крадци — прекъснах я аз. — Бяха наети да ме убият.
Деви ме погледна скептично. Дръпнах края на ризата си, за да й покажа превръзката си.
— Говоря сериозно. Мога да ти покажа къде ме поряза единият от двамата, преди да успея да се измъкна.
Тя се намръщи, изправи се и заобиколи бюрото от другата страна.
— Добре, покажи ми.
Поколебах се, но след това реших, че е по-добре да изпълня желанието й, тъй като трябваше да й поискам някои услуги. Свалих ризата си и я оставих върху бюрото.
— Тази превръзка е мръсна — каза тя, все едно с това я бях обидил лично. — Махни я.
Тя отиде до един шкаф в задната част на стаята и се върна с черна докторска чанта и леген. Изми ръцете си и след това погледна страната ми.
— Дори не си го зашил? — невярващо каза тя.
— Бях доста зает да бягам и да се крия цяла нощ.
Тя не обърна внимание на думите ми и започна да почиства ребрата ми със спокойна ефективност, която ме наведе на мисълта, че е учила в Медика.
— Раната е мръсна, но не е дълбока — каза. — На някои места острието дори не е пробило кожата — тя се изправи и извади няколко неща от чантата си. — Все пак ще трябва да се зашие.
— Щях и сам да го направя — заоправдавах се аз, — но…
— … но си идиот, който дори не си е направил труда да почисти раната си както трябва — довърши тя вместо мен. — Добре ще се наредиш, ако се инфектира.
Тя приключи с почистването и изми ръцете си в легена. — Искам да знаеш, че правя това само защото имам слабост към хубавите момчета, слабоумните и хората, които ми дължат пари. По този начин защитавам капиталовложението си.
— Да, госпожо — поех си дълбоко въздух, когато тя ме намаза с антисептик.
— Мислех, че ти не кървиш — сухо каза тя. — Още една легенда се оказа невярна.
— Като говорим за това — опитвайки се да се движа колкото мога по-малко, се протегнах, извадих една книга от пътната си торба и я сложих върху бюрото й. — Връщам ти екземпляра на „Размножителни навици на обикновените дракуси“. Беше права, гравюрите са много добри.
— Знаех си, че ще ти хареса.
Настъпи мълчание, когато тя започна да зашива раната ми. Когато заговори отново, в гласа й не беше останала почти никаква закачливост:
— Наистина ли тези мъже бяха наети да те убият, Квоте?
— Имаха търсещ компас и мои косми — кимнах аз. — Така са узнали, че съм червенокос.
— В името на бога и неговата дама, това няма ли да накара Килвин да побеснее? — Тя поклати глава. — Сигурен ли си, че не са били наети просто да те сплашат? Да те поступат малко, за да те научат на по-добри маниери? — Тя спря да ме шие и вдигна поглед към мен. — Нали не си бил толкова глупав да заемеш пари от Хефрон и момчетата му?
Поклатих отрицателно глава.
— Ти си единственият ястреб, който ме дебне, Деви — усмихнах се аз. — Всъщност това беше причината да се отбия днес…
— А аз си помислих, че просто искаш да се насладиш на компанията ми. — Стори ми се, че долових нотка на раздразнение в гласа й. — Нека първо да приключа с това — каза тя и се върна към шиенето.
Обмислих внимателно думите й за момент. Високият мъж беше казал „да приключваме с него“, но това можеше да означава няколко различни неща.
— Възможно е да не са се опитвали да ме убият — бавно признах аз. — Въпреки това той имаше нож. Не ти е нужен нож, за да набиеш някого.
— И на мен не ми е нужна кръв, за да накарам хората да уреждат сметките си — изсумтя Деви. — Но това със сигурност помага.
Помислих и върху това, докато тя стягаше последния шев и започна да ми слага чиста превръзка. Може би наистина просто се бяха опитали да ме пребият. Нещо като анонимно съобщение от Амброуз да внимавам как се държа. Може би беше просто опит да ме уплаши. Въздъхнах, като се опитах много-много да не мърдам.
— Иска ми се да мисля, че наистина е било така, но, честно казано, много не ми се вярва. Мисля, че искаха да ме очистят. Това ми подсказва интуицията.
Изражението й стана сериозно.
— В този случай ще разпространя слуховете — каза тя. — Не съм сигурна за частта, свързана с избиването на кучетата им, но ще пусна няколко клюки, така че хората да се замислят два пъти, преди да се захващат с такава работа. — Тя се засмя гърлено. — Всъщност след миналата нощ те вече биха се замислили два пъти. Това ще ги накара да се замислят три пъти.
