— Великолепно животно — обърна се отново към мен търговецът. — Преди да го купя, просто за да съм сигурен, го пояздих с хамут. Галопирах с него цели два километра и той почти не се изпоти. Има най-добрата походка, която някога съм виждал, а не бих излъгал ваша светлост за това.

Кимнах в отговор — един чистокръвен кершаенски кон беше съвсем подходящ за целта. Те притежаваха легендарна издръжливост, но бяха и доста скъпи. Добре обучен кон четвърто поколение струваше дванайсет таланта.

— Колко искаш за него?

— Две масивни марки — отвърна той без каквато и да е нотка на извинение или увещание в гласа.

Милостиви Техлу — двайсет таланта. За тая цена подковите му трябваше да са от сребро.

— Не съм в настроение за дълъг пазарлък, Каерва — отсякох аз.

— Дадохте ми да разбера това много добре — рече той. — Казвам ви честната си цена. Ето, ще видите защо.

Момчето се върна бързо, водейки един лъскав грамаден кон. Беше висок най-малко осемнайсет педи, с горда глава и напълно черен от върха на муцуната, до края на опашката си.

— Обича да тича — каза Каерва с неподправена привързаност в гласа.

Той прокара ръка по дългия му черен врат.

— И погледнете този цвят. Не е някое бледо подобие на черно. Ето затова струва двайсет таланта и всеки шим от тях си заслужава.

— Цветът не ме интересува — казах разсеяно аз, докато оглеждах животното за следи от наранявания или старост.

Нямаше нищо такова. Беше лъскаво, младо и силно.

— Просто ми е необходимо да се движа бързо — добавих аз.

— Разбирам — каза търговецът. — Но не мога просто да не отбележа цвета. Ако изчакам един-два цикъла, някой млад лорд може да плати и само заради елегантния му вид.

Знаех, че това беше самата истина.

— Има ли си име? — попитах и бавно се доближих до коня, като му позволих да помирише ръцете ми и да свикне с мен. Пазарлъкът можеше да бъде претупан, но не и сприятеляването с коня. Само глупак би се доверил на първите си впечатления от буен кершаенски кон.

— Няма още постоянно име — отвърна той.

— Какво е името ти, момче? — попитах го тихо, така че да може да свикне и с гласа ми.

Той деликатно помириса ръката ми и продължи внимателно да ме наблюдава с голямото си умно око. Не се дръпна, но не беше и спокоен. Продължих да му говоря, докато се приближавах все по-близо, като се надявах, че звукът на гласа ми ще го успокои:

— Заслужаваш добро име. Не ми се иска да видя как някой благороднически син, който се мисли за много умен, те оседлава с някое ужасно име като Полунощ, Сажди или Къса опашка.

Приближих се още и сложих ръка върху шията му. Кожата му потрепна, но той не се дръпна. Трябваше да съм също толкова сигурен за нрава му, колкото и за издръжливостта му. Не можех да рискувам да скоча на гърба на някой пъзльо.

— Някой недотам умен би те кръстил Катран или Мрак, все грозновати имена. Или пък Базалт, което е твърде статично. Не дай боже, да те нарекат Черньо — абсолютно неподходящо име за принц като теб.

Баща ми винаги говореше на новите коне по този начин — с равен, успокояващ глас. Погалих шията му и продължих да говоря, без да се замислям върху онова, което казвам. За коня думите нямат значение, важен е тонът, с който са изречени.

— Изминал си дълъг път. Името ти трябва да бъде гордо, така че хората да не мислят, че си обикновен. Предишният ти собственик кеалдиш ли беше? — попитах го аз. — _Ве ваналои. Ту териам кета. Палан те?_

Усетих, че животното се успокои при звука на познатия език. Отидох от другата му страна, като продължих внимателно да го наблюдавам, за да му позволя да свикне с присъствието ми.

— _Ту Кетха?_ — попитах го отново. — Въглен ли си? _Ту Махне?_ Сянка ли си?

Исках да кажа „здрач“, но не можах да се сетя за думата на сиару. Вместо да замълча, продължих да изреждам всички подобни думи, които можех да се сетя, докато оглеждах копитата му, за да видя дали не бяха нащърбени или напукани.

— _Ту Кетх-Селхан?_ Първа нощ?

Голямото черно животно наведе глава и потърка муцуната си в ръката ми.

— Това име ти харесва, нали? — казах аз и леко се засмях, защото знаех, че онова, което в действителност се бе случило, беше, че конят беше уловил миризмата на изсушената ябълка, напъхана в един от джобовете на плаща ми. Важното беше, че вече свикваше с мен. Щом се бе почувствал достатъчно спокоен, за да потърси храна в ръката ми, значи щяхме да се разбираме достатъчно добре, за да издържим заедно един ден усилено яздене.

— Кетх-Селхан, изглежда, му подхожда за име — казах аз, като се обърнах отново към Каерва. — Има ли нещо друго, което трябва да знам?

Каерва изглеждаше смутен.

— Малко е плашлив от дясната си страна.

— Малко?

— Съвсем малко. Което ме навежда на мисълта, че може да е склонен да се стряска от тая страна, но не съм го видял да го прави.

— Как е обучен? С къса юзда или по начина, използван от трупите?

— С къса.

— Чудесно. Остава ти една минута, за да сключиш тая сделка. Животното си го бива, но няма да платя двайсет таланта за него. — Гласът ми беше твърд, но в сърцето си не таях много надежда.

Конят беше великолепен и заради цвета си струваше най-малко двайсет таланта. Все пак щях да се опитам да притисна мъжа да ми го даде за деветнайсет. Така поне щяха да ми останат малко пари за храна и спане, когато пристигнех в Требон.

— Много добре — рече Каерва — Шестнайсет тогава.

Единствено годините сценично обучение ми помогнаха да не зяпна учудено при внезапното му сваляне на цената.

— Петнайсет — казах, като се престорих на раздразнен — и това ще включва седло, юзда и чувал овес. — Започнах да вадя парите от кесията си, все едно сделката беше вече приключена.

Не беше за вярване, но Каерва кимна и извика на едно от момчетата да донесе седло и юзда.

Отброих парите в ръката на търговеца, докато помощникът му оседлаваше големия черен кон. Кеалдишецът избягваше погледа ми.

Ако не познавах толкова добре конете, щях да си помисля, че ме е измамил. Може би конят беше откраднат или мъжът отчаяно се нуждаеше от пари.

Каквато и да беше причината, тя не ме интересуваше. Време беше и на мен да ми излезе малко късметът. Най-хубавото беше, че щях да мога да продам коня с малка печалба, след като стигнех до Требон. Честно казано, щях да го продам веднага щом ми се отдадеше случай, дори и да загубех пари от сделката. Конюшнята, храната и грижите за кон като този щяха да ми струват по едно пени на ден. Не можех да си позволя да го задържа.

Пристегнах пътната си торба към дисагите, проверих ремъците и стремената и се метнах на гърба на Кетх-Селхан. Той затанцува насам-натам, нетърпелив да препусне. Дръпнах юздите и се отправихме на път.

* * *

Повечето проблеми с конете нямат нищо общо със самите коне. Те произтичат от невежеството на ездача. Хората не подковават както трябва конете си, оседлават ги неправилно, хранят ги лошо и след това се оплакват, че са им продали полусакати, раздразнителни кранти с изкривен гръбнак.

Познавах конете. Родителите ми ме бяха научили да ги яздя и да се грижа за тях. Макар да имах повече опит с по-яките породи, отглеждани по-скоро за впрегатни животни, отколкото за състезания, знаех как да препускам бързо, когато се налага.

Когато бързат, повечето хора пришпорват конете си твърде ненавреме и твърде силно. Препускат в пълен галоп и след това за по-малко от час се оказват с кон, който е окуцял или полумъртъв.

Това е голяма дивотия. Само абсолютен глупак би постъпил с коня си по този начин.

Но ако трябва да съм съвсем честен, бих яздил Кетх-Селхан до смърт, за да ме закара навреме до Требон. Понякога се налага да постъпваш гадно. Бих убил и десет коня, стига това да ми помогнеше да получа повече информация за чандрианите и да ми помогне да разбера защо те убиха родителите ми.

Но в крайна сметка нямаше смисъл да разсъждавам по този начин. Един мъртъв кон не може да ме отведе до Требон. Докато живият можеше да го направи.

Затова подкарах Кетх-Селхан в спокоен, бавен ход, за да го загрея. Той беше нетърпелив да препуска по-бързо, вероятно усещайки моето собствено нетърпение, и това щеше да е чудесно, ако трябваше да измина само четири-пет километра. Но той ми трябваше за пътуване от най-малко осемдесет, а може би дори и над сто километра, и това означаваше, че бе нужно търпение. Трябваше да опъвам на два пъти юздите, та да го накарам да върви по-бавно, преди да се примири с това.

След близо два километра го пришпорих в лек тръс. Походката му беше плавна дори и за кершаенски кон, но независимо от това тръсът доста друсаше и опъваше новите шевове по ребрата ми. След някой и друг километър го пуснах в лек галоп. Едва след като бяхме изминали шест-седем километра извън Имре и стигнахме до равен и прав участък, го пришпорих в пълен галоп.

Когато накрая получи възможност да препусне, конят се втурна напред. Слънцето тъкмо беше пресушило сутрешната роса и фермерите, които жънеха пшеница и ечемик в полята, вдигаха погледи, когато профучавахме покрай тях. Кетх-Селхан беше бърз, толкова бърз, че вятърът разгъна плаща зад гърба ми като знаме. Придърпването около врата ми бързо ме умори и макар да знаех, че това щеше доста да развали драматичния ми външен вид, откопчах наметалото и го прибрах в дисагите.

1 ... 126 127 128 129 130 131 132 133 134 ... 174

На этой странице вы можете бесплатно читать книгу Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown бесплатно.

Похожие на Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown книги

Unknown - Наталья - Прочее
Unknown - Кирилл - Прочее
o 3769f114e9750220 - Unknown - Прочее
Unknown - олеся - Прочее
Unknown - Лебзак Владимирович - Прочее
Unknown - Ирина - Прочее
Unknown - Елена Полозова - Прочее
Unknown - Лачуня - Прочее
i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
Звезда человеческого счастья - Z Катя - Прочее

Оставить комментарий