— Благодаря ти.
— Не е кой знае какво затруднение за мен — каза тя небрежно, изправи се и приглади плата на коленете си. — Малка услуга в помощ на приятел.
Тя уми ръцете си в легена, след това нехайно ги избърса от ризата си.
— Да чуем сега — каза тя с внезапно делово изражение, докато сядаше зад бюрото.
— Трябват ми пари за бърз кон — рекох аз.
— Града ли ще напускаш? — Тя повдигна русите си вежди. — Никога не съм мислела, че си човек, който бяга.
— Не бягам — казах аз. — Но трябва да измина определено разстояние. Сто и петнайсет километра до ранния следобед.
Очите на Деви леко се разшириха.
— Кон, който да може да измине това разстояние за толкова време, ще струва доста скъпо. — Защо просто не купиш пощенски талон не сменяш конете със свежи по целия път? Ще бъде по-бързо и по-евтино.
— Там, където отивам, няма пощенски станции. Нагоре по реката и след това нататък към хълмовете. В едно малко градче, наречено Требон.
— Добре — каза тя. — Колко ти трябват?
— Ще ми трябват пари да купя бърз кон, без да се пазаря. И освен това за квартира, храна и може би подкупи… Двайсет таланта.
Тя избухна в смях, след това възвърна спокойствието си и потри с ръка устата си.
— Не. Съжалявам, но отговорът е не. Имам слабост към очарователните млади мъже като теб, но това не е мой проблем.
— Лютнята ми — казах аз и плъзнах калъфа напред с крака си — може да послужи за гаранция. Плюс всичко, което е тук, вътре. — Сложих пътната си торба на бюрото.
Тя пое дъх, сякаш се готвеше да ми откаже, след това сви рамене и надникна в торбата. Извади екземпляра ми на „Реторика и логика“, а малко след това и ръчната ми симпатична лампа.
— Виж ти — каза тя с любопитство, завъртя превключвателя и насочи светлината към стената, — това е интересно.
Направих гримаса.
— Всичко друго, но не и това — казах аз. — Обещах на Килвин, че това никога няма да напусне ръцете ми. Дадох му думата си.
— Чувал ли си някога израза „просяците не могат да подбират“? — Тя ми хвърли прям поглед.
— Дадох думата си — повторих аз.
Откопчах сребърните свирки от плаща си и ги плъзнах по бюрото, така че да застанат до екземпляра на „Реторика и логика“.
— Такива не се намират лесно, да знаеш.
Деви погледна лютнята, книгата и свирките и след това си пое бавно и дълбоко дъх.
— Квоте, виждам, че това е важно за теб, но сметката просто не излиза. Не можеш да гарантираш за толкова пари. Едва ще можеш да се справиш с четирите таланта, които вече ми дължиш.
Това ме засегна най-вече защото знаех, че беше самата истина.
Деви остана замислена още няколко мига и след това твърдо поклати глава.
— Не, само лихвата… След два месеца ще ми дължиш над трийсет и пет таланта.
— Или нещо също толкова ценно в замяна — казах аз.
— И какво имаш, което да струва трийсет и пет таланта? — меко се усмихна тя.
— Достъп до Архива.
Деви седна. Леко снизходителната усмивка замръзна на лицето й.
— Лъжеш.
— Знам, че има друг път, по който да се влезе — поклатих глава аз. — Още не съм го открил, но ще го направя.
— В това има много _ако_. — Тонът на Деви беше скептичен, но очите й бяха изпълнени с нещо повече от желание. Беше наподобяващо на глад или похот. Разбрах, че тя искаше да влезе в Архива точно толкова отчаяно, колкото и аз самият. Може би дори и повече.
— Това е моето предложение — казах аз. — Ако мога да ти върна парите, ще го направя. Ако ли не, когато намеря път към Архива, ще го споделя с теб.
Деви вдигна очи към тавана, сякаш изчисляваше наум каква беше вероятността това да стане.
— Ако оставиш тези неща като гаранция и заедно с възможността за достъп до Архива, мога да ти заема дванайсет таланта.
Изправих се и метнах пътната си торба през рамо.
— Опасявам се, че не съм склонен да се пазаря — казах аз. — Просто те информирам за моите условия за заема — усмихнах й се извинително. — Двайсет таланта или нищо. Съжалявам, че не изясних това още от началото.
> 71.
> Странно привличане
Три минути по-късно крачех към вратите на най-близката конюшня. Добре облечен кеалдишец се усмихна, когато се приближих, и пристъпи да ме посрещне.
— А, млади господине — каза той и протегна ръка да се здрависа. — Името ми е Каерва. Мога ли да попитам…?
— Нужен ми е кон — прекъснах го аз, докато набързо се ръкувах с него. — Здрав, добре отпочинал и добре хранен. Такъв, който да може да издържи шест часа езда днес.
— Разбира се, разбира се — каза Каерва, потри ръце и кимна. — Всичко е възможно с божията воля. За мен ще бъде удоволствие да…
— Слушай — прекъснах го отново. — Бързам, така че нека да минем по същество. Няма да се преструвам на незаинтересован. А ти няма да ми губиш времето с разни кончета и преуморени кранти. Ако не купя кон за десет минути, ще си тръгна и ще го купя от друго място. — Погледнах го право в очите — _Лхинсатва?_
Кеалдишецът остана слисан.
— Господине, покупката на кон никога не трябва да е толкова прибързана. Не бихте си избрали жена за десет минути, а когато сте на път, един кон е по-важен от жена. — Той се усмихна плахо. — Дори самият Бог не би…
— Не Бог купува кон днес, а аз — отсякох.
Слабият кеалдишец млъкна и опита да събере мислите си.
— Добре — меко каза той по-скоро на себе си, отколкото на мен. — _Лхин_, елате да видим какво мога да ви предложа.
Той ме поведе около външната стена на конюшнята към едно малко оградено място за добитък. Посочи към оградата.
— Тази пъстра кобила е най-добрият кон, на който можете да се надявате. Тя ще ви откара…
Не му обърнах внимание и огледах крантите, които лениво пасяха зад оградата. Макар никога да не бях имал нито възможност, нито нужда да гледам кон, можех да отлича добрия от лошия и нищо от онова, което виждах, дори не се доближаваше до онова, от което имах нужда.
Виждате ли, членовете на трупи живеят и умират край конете, които дърпат фургоните им, и родителите ми не бяха пропуснали да ме образоват в тази област. Докато станах на осем, вече можех да преценя един кон, и то доста добре. Хората от градчетата редовно се опитваха да ни пробутат полумъртви или посъживени кранти, като знаеха, че докато открием грешката си, ще сме на километри и дни разстояние от тях. Много неприятности очакваха човек, който се опиташе да продаде на съседа си болен и окуцял кон, но какво лошо има да измамиш някой от мръсните и крадливи Рух?
— Току-що загуби две минути от ценното ми време — обърнах се намръщен към търговеца на коне, — така че предполагам все още не разбираш какво искам. Нека се опитам да съм възможно най-ясен. Искам бърз кон, готов за тежка езда още днес. За това ще заплатя бързо, в брой и без да се оплаквам — извадих наскоро натежалата си кесия в ръка и я раздрусах, като знаех, че той ще различи звънтенето на чистото кеалдишко сребро вътре.
— Ако ми продадеш кон, на който му пада подковата или е на път да окуцее, или се плаши от сенките, ще пропусна ценна за мен възможност. Възможност, каквато няма да получа отново. Ако това се случи, няма просто да се върна и да си поискам парите обратно. Няма да отида и да се жалвам на пристава.
— Ще се върна обратно в Имре още същата нощ и ще ти запаля къщата. После, когато изтичаш през вратата по нощница и с нощна шапка на главата, ще те убия, ще те сготвя и ще те изям. Още там, на моравата, пред къщата ти, докато всичките ти съседи гледат.
— Това е сделката, която ти предлагам, Каерва — изгледах го аз с мъртвешка сериозност. — Ако не ти се вижда приемлива, кажи ми и аз ще отида другаде. Ако ли не, зарежи тоя каруцарски парад и ми покажи истински кон.
Нисичкият кеалдишец ме изгледа по-скоро смаян, отколкото ужасе`н. Сигурно ме помисли или за някакъв бълнуващ луд, или за син на важен благородник. Или и двете.
— Много добре. — В гласа му вече нямаше подкупващ чар. — Като казвате тежка езда, колко тежка имате предвид?
— Много тежка — отвърнах аз. — Трябва да измина сто и петнайсет километра днес. По черни пътища.
— Ще ви трябва ли седло и юзда?
— Не е нужно да са лъскави — кимнах аз, — нито пък нови.
— Чудесно. — Той си пое дълбоко дъх. — И колко можете да похарчите?
— Покажи ми коня и назови цената си — поклатих глава аз и се усмихнах напрегнато. — Един волдер би свършил добра работа. Дори и да е малко див, нямам против, стига да има достатъчно енергия. Дори и нечистокръвен волдер пак би могъл да ми свърши работа. Или пък четвърто поколение кон кершаенска порода.
Каерва кимна и ме поведе обратно към широката врата на конюшнята.
— Имам кершаенски. Дори е чистокръвен. — Той махна на един от конярите. — Бързо, доведи нашия черен благородник.
Момчето се затича да изпълни заръката му.
— Великолепно животно — обърна се отново към мен търговецът. — Преди да го купя, просто за да съм сигурен, го пояздих с хамут. Галопирах с него цели два километра и той почти не се изпоти. Има най-добрата походка, която някога съм виждал, а не бих излъгал ваша светлост за това.
