Едрият угаси частично пламъците и двамата, извадили ножове, чиито остриета проблясваха на остатъците от огъня, бавно тръгнаха надолу по уличката. Продължих да ровя из безбройните си джобове и намерих една бучка, която не можах да разпозная. После се сетих — това беше торбичката с басалови стърготини, които бях купил, за да ги използвам в симпатичната си лампа.
Басалът е лек сребрист метал, полезен в някои сплави, които щях да използвам за конструирането на своята лампа. Манет, който винаги беше внимателен учител, се беше погрижил да опише опасностите, свързани с всеки материал, който използвахме. Ако се нагрееше достатъчно, басалът гореше с нажежен, ослепително бял пламък.
Бързо развързах кесийката. Неприятното беше, че не знаех дали ще се справя. Фитилите на свещите и алкохола бяха лесни за запалване. Единственото, от което имаха нужда, беше припламване от фокусирана топлина. Басалът обаче беше различен. Беше много трудно да бъде възпламенен и точно затова не се притеснявах да го нося в джобовете си.
Мъжете бавно се приближиха още няколко стъпки и аз хвърлих шепа от басаловите стърготини във въздуха във формата на широка дъга. Опитах се да достигна лицата им, но не се надявах много това да стане. Стърготините нямаха почти никакво тегло и беше все едно да хвърлиш шепа много пухкав сняг.
Свалих едната си ръка към пламъците, които облизваха крака ми и фокусирах своя Алар. Широката локва горящ алкохол зад двамата мъже потрепна и угасна, потапяйки уличката в почти пълна тъмнина. Но все още не можех да събера достатъчно топлина. Доведен до отчаяние, докоснах окървавената си страна, съсредоточих се и почувствах как отвътре започна да ме разкъсва ужасна студенина, докато издърпвах все повече топлина от кръвта си.
Експлозия от бяла светлина ослепи тъмната уличка. Затворих очите си, но дори и през спуснатите ми клепачи горящият басал беше пронизващо ярък. Един от мъжете изпищя с пронизителен и ужасен глас. Когато отворих очи, не виждах нищо друго освен синкави петна, които танцуваха пред очите ми.
Викът заглъхна до тихо стенание и аз чух глухо тупване, сякаш единият от мъжете беше паднал. Високият започна да бръщолеви неразбираемо и гласът му беше изпълнен с ужасени ридания:
— О, Господи. Там. Аз съм сляп.
Докато го слушах, зрението ми се проясни достатъчно, за да различа неясните очертания на уличката. Можех да видя тъмните силуети на двамата мъже. Единият беше коленичил с ръце, вдигнати пред лицето, а другият беше проснат неподвижно на земята, малко по-надолу по улицата. Изглежда се беше затичал с главата напред, беше се ударил в една ниска греда в началото на уличката и беше изпаднал в безсъзнание.
Остатъците от басала бяха разхвърляни наоколо върху паветата и искряха с пращене като малки синкавобели звезди.
Коленичилият мъж беше ослепял само временно, но слепотата му щеше да трае поне няколко минути — достатъчно дълго, за да мога да се измъкна от там. Бавно го заобиколих, като внимавах да стъпвам тихо.
Сърцето ми скочи в гърлото, когато той внезапно заговори отново:
— Там? — гласът на мъжа беше изтънял и уплашен. — Кълна се, Там, аз съм сляп. Хлапето призова светкавица върху мен. — Той се отпусна на четири крака и започна да опипва наоколо с ръцете си. — Беше прав, не трябваше да идваме тук. Да се забъркваме с такива хора не би ни донесло нищо добро.
Светкавица. Разбира се. Той не разбираше нищо от истинска магия. Това ме наведе на една идея.
Поех си дълбоко дъх, за да успокоя нервността си.
— Кой ви изпрати? — попитах, като наподобих колкото можех по-добре гласа на Таборлин Велики.
Едрият мъж окаяно изстена и спря да опипва с ръцете си.
— О, господарю. Не правете това отново…
— Няма да повтарям — прекъснах го гневно аз. — Кажи ми кой ви изпрати. И ако ме излъжеш, ще разбера.
— Не му знам името — побърза да отвърне той. — Получихме само половината от парите и косъм. Не научаваме имената. Никога не се срещаме с тях. Кълна се…
Косъм. Онова, което те наричаха „търсач“, вероятно беше някакъв търсещ компас. Макар да не можех да направя нещо толкова сложно, знаех на какъв принцип работи. Като се използваше мой косъм, компасът щеше да сочи към мен, независимо накъде побягна.
— Ако някога видя някой от вас двамата отново, ще призова нещо по-лошо от огън и светкавица — казах заплашително аз, като се промъквах към началото на уличката.
Ако успеех да взема търсача им, нямаше да се налага да се безпокоя, че ще ме проследят отново.
Беше тъмно и бях сложил качулката на плаща си. Може би три не знаеха как изглеждам.
— Благодаря ви, господарю — избръщолеви той. — Кълна се, че повече никога няма да чуете за нас. Благодаря ви…
Погледнах надолу към падналия мъж. Виждах една от бледите чу ръце, разперена върху паветата, но шепата му беше празна. Огледах се наоколо, като се чудех дали не е изпуснал търсача. По-вероятно го бе прибрал. Доближих се още, като сдържах дъха си. Протегнах се към плаща му, опипвайки за джобовете, но тялото притискаше наметалото. Хванах мъжа леко за рамото и бавно го повдигнах…
Точно в този миг той издаде тих стон и се изтърколи по гръб. Ръката му се отпусна с глух звук върху паветата и се удари в крака ми.
Иска ми се да можех да кажа, че просто съм отстъпил, защото знаех, че високият мъж ще бъде замаян и полусляп. Иска ми се да можех да ви кажа, че съм запазил спокойствие и че съм направил всичко възможно, за да ги сплаша още повече, или поне че съм казал нещо драматично и остроумно, преди да си тръгна.
Но това няма да е истината. Истината беше, че побягнах като подплашен елен. Изминах близо половин километър, преди тъмнината и замъгленото ми зрение да ме предадат и да налетя с главата напред на въжето, с което беше вързан един кон, и да се сгромолясам на земята с болезнена сила. Останах да лежа там — натъртен, окървавен и полусляп. Едва тогава осъзнах, че никой не ме преследва.
С мъка се изправих на крака, проклинайки глупостта си. Ако бях запазил самообладание, можех да взема техния търсещ компас и да осигуря безопасността си. Сега щеше да се наложи да взема други предпазни мерки.
Върнах се обратно в „При Анкер“, но когато стигнах там, всички прозорци бяха тъмни, а вратата — залостена. И така, полупиян и наранен, се изкачих до прозореца си, дръпнах резето и напънах… Но той не се отвори.
Бяха минали поне няколко дни, откакто за последно се бях прибирал толкова късно в странноприемницата, че да ми се налага да използвам прозореца.
Да не би пантите да бяха ръждясали?
Облегнах се на стената, извадих ръчната си лампа и я включих на най-слаба светлина. Едва тогава видях, че в цепнатината на рамката на прозореца е мушнато нещо.
Да не би Анкер да беше залостил с клин прозореца ми?
Но когато го докоснах, разбрах, че това не е дърво. Беше парче хартия, прегъната многократно. Издърпах я и прозорецът се отвори с лекота. Прекачих се вътре.
Ризата ми беше съсипана, но когато я свалих, онова, което видях отдолу, ме накара да изпитам известно облекчение. Порязването не бе особено дълбоко — беше болезнено и замърсено, но не толкова сериозно, колкото ударите с камшик. Плащът от Фела също беше разкъсан, което ме ядоса. Но с оглед на всичко, което се бе случило, щеше да ми е по-лесно да закърпя наметалото, отколкото бъбрека си.
Отбелязах си наум да поблагодаря на Фела, че беше избрала хубав, дебел плат.
Кърпенето щеше да почака. Предположих, че двамата мъже са се съвзели от уплахата, която им бях причинил, и отново ме търсеха.
Излязох през прозореца, като си оставих плаща, за да не го нацапам с кръв. Надявах се, че късният час и естествената ми способност да се промъквам крадешком щяха да попречат да бъда забелязан. Кой знае какви слухове щяха да тръгнат, ако някой ме забележеше да тичам окървавен и гол до кръста по покривите късно през нощта.
Събрах шепа листа и се качих на покрива на една конюшня, който гледаше към двора със стълба за наказания близо до Архива.
На слабата лунна светлина можех да видя тъмните, безформени сенки на падащите листа, които се въртяха над сивите павета. Прокарах ръка през косата си и изскубнах кичур косми. След това с ноктите на ръцете си изрових малко катран от покрива и го използвах, за да залепя космите върху един лист. Повторих тази операция десетина пъти, като пусках листата от покрива и наблюдавах как вятърът ги подхващаше в лудешки танц насам-натам през двора.
Усмихнах се при мисълта, че всеки, който сега се опиташе да ме проследи, щеше да получи десетки противоречиви сигнали, докато листата се въртяха във всевъзможни посоки.
Бях отишъл точно на този покрив, защото знаех, че тук вятърът се движи странно. Забелязах го едва когато започнаха да падат есенните листа. Те сякаш изпълняваха някакъв сложен, хаотичен танц над паветата. Първо в една посока, после в друга — и движението им никога не можеше да бъде предвидено.
