На следващата сутрин се събудих внезапно. Не знаех точно къде се намирам, а само че не съм където трябва, както и че нещо не е наред. Криех се. Някой ме преследваше.

Бях се свил в ъгъла на една малка стая. Лежах върху одеяло и бях увит с плаща си. Бях в някаква странноприемница… Спомените ми бавно се връщаха. Бях наел стая в една странноприемница близо до доковете на Имре.

Изправих се на крака и внимателно се протегнах, за да не влоша състоянието на раната си. Бях избутал скрина срещу единствената врата на стаята и завързал прозореца с парче въже, макар да беше твърде малък, за да може през него да се промуши човек.

Когато огледах предпазните мерки, които бях взел на синкавата светлина на ранното утро, се почувствах леко смутен. Не можех да си спомня дали съм спал на пода поради страх от убийци или от дървеници. Така или иначе беше ясно, че в края на нощта не бях мислил много трезво.

Взех пътната торба и лютнята си и слязох долу.

Трябваше да реша какво ще правя, но преди това имах нужда от закуска и баня.

* * *

Въпреки тежката нощ бях спал само до изгрев-слънце, та не се наложи да чакам за банята. След като се почистих и поставих наново превръзката върху едната си страна, се почувствах почти като нов човек.

След една чиния с яйца, две наденички и малко пържени картофи почувствах, че вече мога да разсъждавам разумно върху положението, в което се намирах.

Учудващо е колко по-лесно е да мислиш продуктивно на пълен стомах.

Седях в далечния ъгъл на малката странноприемница на доковете и отпивах от халбата с младо ябълково вино. Вече не се безпокоях, че наемните убийци ще изскочат отнякъде да ме нападнат. Все пак седях на място с гръб към стената и добър изглед към вратата.

Вчерашният ден ме беше разтърсил толкова силно най-вече защото бях заварен твърде неподготвен. В Тарбеан бях живял всеки ден с очакването, че някой ще се опита да ме убие. Цивилизованата атмосфера на Университета беше приспала бдителността ми с лъжливото си усещане за сигурност. Преди година никога нямаше да бъда заварен така неподготвен. Със сигурност такова нападение нямаше да ме изненада.

Инстинктите, които с мъка бях придобил в Тарбеан, ме подтикваха да бягам. Да се махна от това място. Да оставя Амброуз и неговото отмъщение далеч зад себе си.

Но единственото, което искаше тази дива част от мен, беше да е в безопасност. Тя нямаше никакъв план.

Не можех да си тръгна. Бях заложил твърде много тук. Обучението си. Напразните надежди да си спечеля покровител и още по-силните ми надежди да получа достъп до Архива. Няколкото ми ценни приятели. Дена…

В странноприемницата започнаха да влизат групи от моряци и работници от доковете и стаята бавно се изпълни с тихия шум на разговорите. Чух слабия звън на камбана в далечината и се сетих, че след час започва смяната ми в Медика. Аруил щеше да забележи отсъствието ми, а той не прощаваше такива неща. Преборих се с настойчивия подтик да се затичам обратно към Университета. Беше добре известно, че отсъстващите студенти са наказвани с по-високи такси за обучение за следващия семестър.

За да свърша нещо полезно, докато обмислях положението си, извадих плаща си заедно с игла и конец. Ножът от миналата нощ беше направил прав разрез, дълъг около две педи. Започнах да го шия с малки бодове, та шевът да не си личи.

Докато ръцете ми работеха, мислите ми блуждаеха. Можех ли да се изправя срещу Амброуз? Да го заплаша? Малко вероятно. Той знаеше, че няма да успея да докажа обвиненията си срещу него. Но може би щях да успея да убедя няколко от магистрите в онова, което наистина се бе случило.

Килвин щеше да се вбеси само при мисълта, че наемни убийци бяха използвали търсещ компас, и Аруил вероятно също…

— … съвсем син огън. Всеки от тях е мъртъв, захвърлен като парцалена кукла и къщата край тях се е разпаднала на парчета. Доволен съм, че това място вече го няма. Това мога да ви го кажа със сигурност.

Убодох пръста си с иглата, докато острият ми слух се опитваше да отдели този разговор от глъчката на общата стая. На две маси от мен двама мъже пиеха бира. Единият беше висок и оплешивяващ, а другият дебел, с червена брада.

— Като някоя стара бабичка си — засмя се дебелият. — Вслушваш се във всякакви клюки.

Високият мрачно поклати глава.

— Бях в кръчмата, когато дойдоха новините. Търсеха хора с каруци, които да извозят телата. Всички от сватбеното тържество бяха мъртви. Над трийсет човека, изкормени като свине, а цялото място, изгорено до основи от син огън. И това не е най-странното… — Той снижи глас и аз не можах да чуя думите му сред общия шум в стаята.

С мъка преглътнах внезапната сухота в гърлото ми. Бавно направих последния бод в плаща си и след това го оставих встрани. Забелязах, че пръстът ми кърви, и разсеяно го засмуках. Поех си дълбоко дъх. Отпих от напитката си.

След това отидох до масата, където двамата мъже седяха и си говореха.

— Господа, дали случайно не идвате отдолу по реката?

Те вдигнаха погледи, очевидно раздразнени от това, че ги бях прекъснал.

_„Господа“ беше грешка, трябваше да кажа „приятели“ или „приятелчета“._ Плешивият кимна в отговор.

— По пътя от Мароу ли дойдохте? — попитах аз, избирайки наслуки северния град.

— Не — отвърна дебелият. — Ние сме от Требон, по-надолу.

— О, добре — казах, като трескаво се опитвах да измисля някоя правдоподобна лъжа. — Имам семейство по тези места, което мислех да посетя.

Умът ми сякаш се изпразни, когато се опитах да измисля някакъв начин да измъкна от него подробностите за историята, която бях подочул.

Дланите ми се изпотиха.

— Приготвят ли се за празника на жътвата или вече съм го изпуснал? — неуверено продължих аз.

— Още се приготвят — каза плешивият и многозначително ми обърна гръб.

— Чух, че имало някакъв проблем с една сватба по тези места…

Плешивият отново се обърна да ме погледне.

— Ами, не знам как си чул за това. Тъй като новината е съвсем прясна, от миналата нощ, а ние пристанахме тук само преди десет минути. — Той ме изгледа изпитателно. — Не знам какво се опитваш да ни пробуташ, момче. Но не ти вярвам. Разкарай се или ще те ступам.

Върнах се обратно на мястото си, като знаех, че непоправимо бях объркал нещата. Седнах и сложих ръцете си върху масата, за да не треперят. Група от брутално избити хора. Син огън. Странни неща…

_Чандрианите._

Преди по-малко от ден чандрианите са бяха появили в Требон.

* * *

Довърших си напитката повече по навик, отколкото защото ми се пиеше, и се отправих към бара.

Мисълта ми бързо свикваше с реалността на сегашното положение на нещата.

След всичките тези години най-сетне имах възможността да науча нещо за чандрианите. И това не беше просто беглото им споменаване между страниците на някоя книга в Архива. Имах възможността с очите си да видя какво бяха сторили. Това беше възможност, която можеше никога повече да не получа.

Но трябваше бързо да стигна до Требон, докато спомените на хората бяха все още пресни. Преди любопитните или суеверни местни хора да унищожат следите, които бяха останали. Не знаех какво се надявах да открия, но каквото и да успеех да науча за чандрианите, щеше да е повече от онова, което знаех до момента.

И ако исках да имам някакъв шанс да науча нещо полезно, то трябваше да отида там възможно най-бързо. Още днес.

Сутрешната тълпа създаваше работа на кръчмарката, та се наложи да сложа един железен драб на тезгяха, за да ми обърне някакво внимание. След като миналата нощ бях платил за самостоятелна стая, а тази сутрин за закуска и баня, този драб представляваше голяма част от богатството, с което разполагах, така че задържах пръстта си върху него.

— Какво ще желаеш? — попита тя, след като се доближи.

— Колко далеч е до Требон? — попитах аз в отговор.

— Нагоре по реката ли? Два дни.

— Не питам колко дълго се пътува дотам. Искам да знам колко _далече е_…

— Много си докачлив — рече тя, като избърса ръце о мърлявата си престилка. — По реката е около седемдесет километра. Може да ти трябват и повече от два дни, в зависимост от това дали пътуваш с шлеп или е бърза лодка и какво е времето.

— А колко далеч е по пътя? — попитах отново аз.

— Черна да остана, ако знам — промърмори тя и след това се провикна към другия край на бара. — Руд, колко далече е до Требон по пътя?

— Три или четири дни — каза един мъж с обрулено лице, без да вдига поглед от халбата си.

— Попитах колко далече — отряза го тя. — По-дълъг ли е от пътя по реката?

— Бая по-дълъг, пусто да остане. По пътя е около двайсет и пет левги. Освен това пътят е труден и нанагорен.

В името на божието тяло, кой в днешно време измерва разстоянието в левги?

В зависимост от това къде беше отрасъл тоя приятел, една левга можеше да е между четири километра и половина и пет километра и половина. Баща ми винаги казваше, че всъщност левгата никак не става за измерване, а е по-скоро начин фермерите да използват цифри, когато се опитват да отгатнат приблизително някакви разстояния.

1 ... 123 124 125 126 127 128 129 130 131 ... 174

На этой странице вы можете бесплатно читать книгу Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown бесплатно.

Похожие на Патрик Ротфус Името на вятъра - Unknown книги

Unknown - Наталья - Прочее
Unknown - Кирилл - Прочее
o 3769f114e9750220 - Unknown - Прочее
Unknown - олеся - Прочее
Unknown - Лебзак Владимирович - Прочее
Unknown - Ирина - Прочее
Unknown - Елена Полозова - Прочее
Unknown - Лачуня - Прочее
i d22eb7fa14baa6c4 - Unknown - Прочее
Звезда человеческого счастья - Z Катя - Прочее

Оставить комментарий