Тя твърдо поклати глава.
— Когато не съм добре дошла, си тръгвам — сухо отвърна тя. — Каквото ми трябва, ще го намеря по пътя.
Дена тръгна надолу по улицата и аз закрачих заедно с нея. Тя зави по една тясна уличка, която отиваше на запад. Подминахме жена, която окачваше шамбъл от снопи овес. Чучелото имаше груба шапка от слама и панталони, съшити от чувал.
— Накъде отиваме? — попитах.
— Трябва да видя дали са ми изнесли нещата от фермата на Маутхен — отвърна тя. — След това съм отворена за предложения. Къде планираше да отидеш, преди да ме намериш?
— Честно казано, и аз самият бях тръгнал за фермата на Маутхен.
— Добре тогава. — Дена ми хвърли кос поглед. — До фермата има около километър-два. Можем да стигнем дотам доста преди да се е стъмнило.
Местността около Требон беше неравна — предимно гъсти гори, пресечени на места от скали. И след това зад завой на пътя се озовавате пред някое съвършено малко поле от златно жито, скрито между дърветата или закътано в долина, заобиколена от отвесни черни скали. Нивите бяха осеяни с фермери и техните помощници, които бяха покрити с плява и се движеха с онази бавна умора, която идва, когато знаеш, че все още ти предстои работата за половината ден.
Вървяхме не повече от минута, когато чух зад гърбовете ни познатия звук от тропота на копита. Обърнах се и видях малка открита каруца, която бавно се друсаше по пътя. Двамата с Дена отстъпихме встрани в шубраците, защото пътят беше не по-широк от колата. Прегърбен над поводите, в каруцата седеше уморен костелив фермер, който ни изгледа подозрително.
— Тръгнали сме към фермата на Маутхен — извика Дена, когато той ни наближи. — Би ли ни взел с теб?
Мъжът ни изгледа неприветливо, след това кимна към задната част на каруцата.
— Отивам до Борорил. Оттам нататък сами се оправяйте.
С Дена се качихме и седнахме на задната дъска, обърнати обратно на посоката на движение и с крака, увиснали над пътя. Не беше кой знае колко по-бързо от ходенето, но и двамата бяхме доволни, че не се налага да вървим.
Пътувахме мълчаливо. Дена очевидно не искаше да говорим пред фермера, а аз бях доволен, че имам малко време да обмисля положението. Бях планирал да казвам всякакви лъжи, само и само да получа нужната ми информация. Това, че свидетелят се оказа Дена обаче, усложняваше нещата. Не исках да я лъжа, но в същото време не можех да рискувам да й кажа твърде много.
Последното, което исках да се случи, бе да я накарам да си мисли, че съм полудял, щом събирам безумни истории за чандрианите…
Затова никой не нарушаваше тишината. Беше ми приятно просто да бъда близо до нея. Не бихте си помислили, че момиче с превръзки и посинено око може да е красиво, но Дена беше. Очарователна като луната. Може би си имаше своите недостатъци, но все пак беше съвършена.
Гласът на фермера ме изтръгна от мислите ми:
— Ето го Борорил.
„Рил“ в края на името означаваше поток, та се огледах да го видя, но не можах да го открия. Което беше жалко, защото не бих имал против да пийна малко студена вода или да се поизмия.
След часовете уморителна езда бях потен и миришех на кон.
Поблагодарихме на фермера и скочихме от каруцата.
Дена ме поведе по един черен път, който се виеше нагоре по хълма, между дърветата и появяващите се от време на време оголени и протрити тъмни камъни. Дена изглеждаше по-стабилна от преди, когато напуснахме странноприемницата, но погледът й беше забит в земята и тя бавно и внимателно избираше къде да стъпи, сякаш не бе съвсем сигурна, че ще запази равновесие.
Внезапно ми мина мисъл.
— Получих бележката ти — казах аз и извадих от джоба на наметалото си сгънатото листче хартия. — Кога си ми я оставила?
— Преди близо два цикъла.
— Видях я едва вчера — направих гримаса аз.
Тя кимна сякаш на себе си.
— Безпокоях се, че е станало така, когато ти не се появи. Помислих си, че може да е паднала или да се е намокрила и да не можеш да я прочетеш.
— Просто скоро не бях използвал прозореца.
— Всъщност беше глупаво да си помисля, че ще го направиш. — Дена сви безгрижно рамене.
Опитах се да измисля какво друго да кажа — нещо за обяснение на онова, което бе видяла, когато Фела ми подари плаща в „Еолиан“. Не можах да се сетя за нищо подходящо.
— Съжалявам, че пропуснах нашия обяд — рекох накрая.
— Деох ми каза, че си попаднал в пожар или нещо подобно. — Дена вдигна развеселен поглед. — Каза ми, че си изглеждал съвсем окаян.
— Така и се чувствах. По-скоро заради това, че те бях изпуснал, а не толкова заради пожара…
— Сигурна съм, че си бил _ужасно_ смутен. Донякъде така ми направи услуга. Докато си седях там и висях… сама…
— Казах, че съжалявам.
— … се запознах с един по-възрастен благородник. Разговаряхме, опознахме се… — Тя сви рамене и ме погледна почти засрамено. — Оттогава се срещаме. Ако нещата продължат да се развиват гладко, мисля, че той може да стане мой покровител преди края на годината.
— Наистина ли? — казах аз и бях залян от вълна успокояващо облекчение. — Това трябваше да стане отдавна. Кой е той?
— Не мога да ти кажа. — Тя поклати глава и тъмната й коса падна върху лицето й. — Той е вманиачен по отношение на запазването в тайна на личността му. Повече от цикъл не искаше да ми каже името си. Дори и сега не знам дали името, което ми даде, е истинско.
— Ако не си сигурна кой е той наистина — бавно казах аз, — как си сигурна, че е благородник?
Въпросът беше глупав. И двамата знаехме какъв е отговорът, но все пак тя отвърна:
— Пари. Дрехи. Обноски — сви рамене тя. — Дори и да е само заможен търговец, от него пак ще стане добър покровител.
— Но не и отличен. Търговските фамилии не осигуряват същата стабилност…
— … и имената им не носят същата тежест — довърши тя с многозначително свиване на рамене. — Половин самун хляб е по-добре от никакъв, а ми омръзна за мен все да няма никакъв. — Тя въздъхна. — Много се постарах да му замая главата, но той е толкова предпазлив… Никога не се срещаме на обществени места. Понякога ми определя среща и така и не идва на нея. Не че това е нещо ново за мен…
Дена залитна, когато един камък под крака й се измести. Аз се протегнах да я подхвана и тя се хвана за ръката и рамото ми точно преди да падне. За момент бяхме притиснати един към друг и докато тя успее да възстанови равновесието си, усетих тялото й върху своето.
Помогнах й да се закрепи на краката си и телата ни се разделиха. Но след като се изправи, задържа ръката си върху рамото ми. Движех се внимателно, все едно там беше кацнала птица, която аз отчаяно се опитвах да не подплаша да отлети.
Обмислих дали да сложа ръката си около нея, донякъде за да я подкрепям и донякъде поради други очевидни причини. Бързо отхвърлих тази идея. Още не бях забравил израза на лицето й, когато беше споменала, че приставът бе докоснал бедрото й. Какво щях да направя, ако реакцията й към мен беше подобна?
Мъжете се тълпяха около Дена и от нашите разговори аз знаех за колко отегчителни ги намираше тя. Не можех да понеса мисълта да направя същите грешки, просто защото нямах представа какво по-добро да направя от всички тях. Беше по-добре да не рискувам да я обидя и да съм предпазлив. Както вече споменах, има голяма разлика между това да бъдеш безстрашен и това да бъдеш смел.
Следвахме пътя, който се виеше нагоре по хълма. Беше тихо, с изключение на шума от вятъра във високата трева.
— Значи той е потаен? — подканих я меко аз, обезпокоен, че мълчанието между нас скоро ще стане неловко.
— _Потаен_ е много слаба дума — каза Дена, като вдигна очи към небето. — Веднъж една жена ми предложи пари, за да й дам информация за него. Не го направих и по-късно, когато му разказах, той ми призна, че това е било изпитание, за да види доколко може да ми се има доверие. При друг случай бях заплашена от двамина. Предполагам, че това е било поредното изпитание.
Онова, което чух за мъжа, ми се стори доста зловещо — изглеждаше като човек, който бяга от закона или от семейството си. Мислех да го кажа, когато видях, че Дена ме гледаше неспокойно. Тя се безпокоеше, безпокоеше се дали отношението ми към нея няма да се промени, защото поощрява прищевките на някакъв параноичен благородник.
Замислих се за разговора ми с Деох, за това, че колкото и трудна да беше моята съдба, нейната без съмнение бе по-трудна. С какво ли бих се примирявал аз самият, ако можех да спечеля покровителството на могъщ благородник?
През какво ли бих преминал, за да намеря някой, който да ми дава пари за струни за лютнята, да се грижи да съм облечен и нахранен и да ме защитава от злобни малки копелета като Амброуз?
Преглътнах коментарите, които мислех да направя, и се усмихнах разбиращо.
— Дано да е достатъчно богат, за да си заслужава неприятностите — казах. — Да има чували и делви с пари.
Ъгълчето на устата й се изви нагоре и усетих как тя се отпусна, доволна, че не я осъждам.
