Въпреки това чучелата на шамбълите ми харесаха. Обичах традиционните празници на жътвата, суеверията и всички тези неща.
Всъщност те бяха един вид театър.
Храмът на техлините беше най-хубавата сграда в града — висока три етажа и построена от дялан камък. В това нямаше нищо странно, но над входа й високо над земята беше закачено едно от най-големите железни колела, които някога бях виждал. Беше направено от истинско желязо, а не просто боядисано дърво. Беше високо повече от три метра и сигурно тежеше цял тон. Обикновено такава показност би ме накарала да се почувствам неспокоен, но тъй като Требон беше миньорски град, предположих, че това е по-скоро проява на гражданска гордост, отколкото на фанатична набожност.
Повечето от останалите сгради в града не бяха високи и бяха построени от дърво с покриви от кедрови плочи. Все пак странноприемницата беше доста голяма, висока два етажа, с измазани стени и керемиди от червена глина на покрива. Там все щях да открия някого, който да знае повече за сватбата.
Оказа се, че вътре има едва шепа хора, което не бе изненадващо, тъй като жътвата беше в разгара си и оставаха още пет-шест часа дневна светлина. Сложих най-загриженото изражение на лицето си, което успях да си докарам, и се отправих към тезгяха, където стоеше съдържателят.
— Извинете ме — казах аз. — Извинете, че ви безпокоя, но търся един човек.
Кръчмарят беше тъмнокос мъж, който изглеждаше постоянно намръщен.
— И кой ще да е този човек?
— Братовчедка ми беше тук за сватбата — рекох аз. — А чух, че имало някакви неприятности.
При думата „сватба“ намръщеното лице на съдържателя се вкамени. Усетих как двамата мъже, които седяха малко по-нататък на бара, демонстративно извърнаха поглед встрани, за да не гледат в моята посока. Значи бе истина. Беше се случило нещо ужасно.
Видях как кръчмарят се протегна и притисна пръстите си върху тезгяха. Отне ми известно време, докато разбера, че докосва желязната глава на пирона, забит в дървото.
— Лоша работа — каза той. — Нямам какво друго да кажа.
— Моля ви — казах аз с изпълнен с безпокойство глас. — Бях на гости на мои роднини в Темфолс, когато се разчу, че нещо се е случило. Там всички са заети да прибират последното останало жито и аз обещах да се кача дотук и да видя какво е станало.
Съдържателят ме измери с поглед. Можеше да отпрати човек, който разпитва от празно любопитство, но не би могъл да откаже на член от семейството правото да разбере какво се е случило.
— Горе можеш да намериш един, който е бил там — рязко отвърна той. — Не е местен. Може да е твоята братовчедка.
Свидетел! Отворих уста да задам още някой въпрос, но онзи само поклати глава.
— Не знам нищо за това — твърдо рече. — А и не ме интересува. — Обърна се внезапно, загрижен за запушалките на бъчвите с бира. — Горе, в дъното на коридора, вляво.
Прекосих залата и се качих по стълбите. Усетих как всички извръщат очи от мен. Мълчанието им и тонът на съдържателя ми подсказаха, че който и да бе човекът горе, не беше _от многото останали_ сред присъстващите, а _единственият_. Единственият оцелял.
Отидох в дъното на коридора и почуках на вратата.
Първо тихичко, после отново, по-силно. Отворих вратата бавно, за да не стресна човека вътре.
Стаята беше миниатюрна, с тясно легло. На него лежеше жена, изцяло облечена, а едната й ръка беше превързана. Главата й беше извърната към прозореца, така че можех да видя само профила й.
Все пак я познах. Беше Дена.
— Чух, че имаш неприятности — казах безгрижно. — Затова реших да дойда и да помогна с каквото мога.
Очите й се разшириха за миг и след това се присвиха.
— Лъжеш — каза тя с иронично извита уста.
— Така е — признах аз. — Но пък лъжата е красива.
Пристъпих в стаята и тихо затворих вратата.
— Ако знаех, щях да дойда.
— Всеки може да дойде, след като научи новините — каза тя, без да обръща внимание на думите ми. — Но трябва да си особен тип човек, за да се появиш, без да знаеш за бедата.
Тя седна, спусна краката си отстрани на леглото и се обърна с лице към мен.
Сега, когато я погледнах по-отблизо, забелязах, че освен превръзката на ръката имаше и натъртване високо върху едното слепоочие. Направих още една крачка към нея.
— Добре ли си?
— Не — отвърна тя без заобикалки. — Но можеше да съм и дяволски по-зле.
Тя се изправи бавно на крака, сякаш не беше сигурна в стабилността си. Направи една-две крачки и, изглежда, резултатът, общо взето, я задоволи.
— Добре. Мога да вървя. Да се махаме оттук.
> 72.
> Борорил
Когато излезе от стаята, Дена зави наляво вместо надясно. В началото помислих, че просто се е объркала, но когато ме поведе към едно задно стълбище, разбрах, че всъщност иска да напусне странноприемницата, без да минава през общото помещение. Стигнахме до задната врата, но беше заключена.
Така че се наложи да минем отпред. Веднага щом влязохме в кръчмата отпред, усетих, че вниманието на всички се насочи към нас.
Дена се отправи по най-прекия път към входната врата, като се движеше с бавната решителност на буреносен облак.
Почти бяхме излезли, когато един мъж зад бара се развика:
— Ей! Вие двамата!
Очите на Дена трепнаха. Тя стисна уста и продължи да върви към вратата, все едно не беше чула нищо.
— Ще се оправя с него — меко й казах аз. — Изчакай ме. Ще дойда след малко.
Отправих се към мястото, където стоеше намръщеният кръчмар.
— Значи това е братовчедка ти? — попита ме той. — Приставът каза ли, че тя може да си върви?
— Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с това — казах.
— Точно така е. Но тя използва стаята ми, храни се тук и изпратих доктор да я закърпи.
— Ако в този град има доктор, който да си заслужава повече от половин пени, то тогава аз съм кралят на Винт — изгледах го студено аз.
— Похарчих половин талант за всичко това — настоя той. — Превръзките не са безплатни и оставих една жена да стои при нея и да чака, докато се събуди.
Много се съмнявах, че му беше струвало и половината от тази сума, но със сигурност не исках да си имам неприятности с пристава. Честно казано, изобщо не исках да се бавя. Като знаех навиците на Дена, се безпокоях, че ако я изпусна от погледа си за повече от минута, тя ще изчезне като сутрешна мъгла.
Извадих пет йота от кесията си и ги хвърлих върху тезгяха.
— Само мошениците се възползват от чуждото нещастие — язвително казах аз и си тръгнах.
Почувствах невероятно облекчение, когато видях, че Дена ме чака навън, облегната на кола за връзване на конете. Очите й бяха затворени, а лицето й беше обърнато към слънцето. Тя въздъхна доволно и се обърна по посока на звука от приближаващите ми стъпки.
— Толкова зле ли беше? — попитах я аз.
— В началото бяха доста любезни — призна Дена и махна с бинтованата си ръка. — Но онази старица продължаваше да ме наблюдава. — Тя се намръщи и отмахна дългата си черна коса, което ми позволи да видя ясно моравото натъртване, простиращо се от слепоочието й нататък по цялото чело. — Знаеш за какво ти говоря — от онези стари моми с уста, стисната като кокоше дупе.
Избухнах в смях, а неочакваната усмивка на Дена беше като слънцето, което надниква иззад някой облак. След това лицето й отново потъмня, когато продължи:
— През цялото време тя ме гледаше особено. Сякаш е трябвало да имам благоприличието да умра заедно с всички останали. Сякаш аз бях виновна за всичко случило се.
Дена поклати глава.
— Но тя беше по-добра от ония старци. Приставът сложи ръка на бедрото ми! — Тя потрепери. — Дори и кметът дойде. Суетеше се около мен, уж е загрижен, но единствената причина беше, за да ме обсипва с въпроси: „Какво правеше там? Какво се случи? Какво видя…?“
Презрението в гласа на Дена ме накара толкова бързо да преглътна въпросите, които аз самият напирах да задам, че почти си прехапах езика. В природата ми е да задавам въпроси, да не говорим, че основната цел на лудото ми препускане до полите на планината беше да проуча какво се бе случило.
Въпреки това тонът на Дена даваше ясно да се разбере, че точно в момента тя не беше в настроение да дава каквито и да е отговори. Наместих пътната торба по-високо върху рамото си и точно тогава нещо ми дойде наум.
— Чакай. Нещата ти. Ти остави всичко в стаята си.
Дена се поколеба за миг.
— Не мисля, че нещо мое остана там — каза тя, сякаш тази мисъл изобщо не й бе минала досега.
— Сигурна ли си, че не искаш да се върнем и да проверим?
Тя твърдо поклати глава.
— Когато не съм добре дошла, си тръгвам — сухо отвърна тя. — Каквото ми трябва, ще го намеря по пътя.
Дена тръгна надолу по улицата и аз закрачих заедно с нея. Тя зави по една тясна уличка, която отиваше на запад. Подминахме жена, която окачваше шамбъл от снопи овес. Чучелото имаше груба шапка от слама и панталони, съшити от чувал.
