Ъгълчето на устата й се изви нагоре и усетих как тя се отпусна, доволна, че не я осъждам.
— Това би било доста убедителен аргумент, нали? — Очите й играеха и казваха: _да_. — Той е причината да съм тук — продължи тя. — Каза ми, да се появя на тази сватба. Беше много по-провинциално, отколкото мислех, но… — Тя отново сви рамене в израз на мълчалива критика към необяснимите желания на благородниците. — Очаквах бъдещият ми покровител да бъде там… — Тя замълча и се разсмя. — Май в това няма никакъв смисъл?
— Измисли някакво име, с което да го наричаш — предложих аз.
— Ти избери — каза тя. — В Университета не ви ли учат за имената?
— Анабел — предложих аз.
— Няма — каза тя през смях — да наричам потенциалния си покровител Анабел.
— Тогава Дукът на Богаташево.
— Сега пък се държиш пренебрежително. Пробвай пак.
— Кажи ми, като улуча някое име, което ти харесва… Федерик Пренебрежителния. Франк. Феран. Форю. Фордейл…
Тя клатеше отрицателно глава, докато се изкачвахме по хълма. Когато накрая стигнахме билото, ни посрещна силен порив на вятъра.
Дена се вкопчи в ръката ми, за да запази равновесие, а аз вдигнах ръка да заслоня очите си от прахта и листата. Закашлях се от изненада, когато вятърът набута едно листо право в устата ми и ме накара да се задавя и плюя.
Дена намери това за особено забавно.
— Много добре — казах аз, след като успях да извадя листото от устата си. Беше жълто, с формата на връх на копие. — Вятърът реши вместо нас. Господарят Ясен.
— Сигурен ли си, че не е господарят Бряст? — попита тя, оглеждайки листа. — Често ги бъркат.
— На вкус е като ясен. Освен това Бряст не ми се вижда подходящо.
— Тогава нека да е Ясен — кимна тя със сериозен вид, макар очите й да продължаваха да играят.
Когато оставихме дърветата зад гърба си и превалихме хълма, вятърът задуха отново, като ни засипа с още боклуци, преди да замре. Дена отстъпи крачка встрани от мен, като мърмореше и търкаше очите си. Внезапно почувствах остър хлад върху ръката си там, където ме беше докосвала.
— Черни ръце! — възкликна тя, като продължаваше да трие лицето си. — Очите ми се напълниха със сламки.
— Не са сламки — казах аз с поглед, вперен към другата страна на хълма. На по-малко от петнайсетина метра разстояние имаше купчина обгорени сгради, които вероятно някога са били фермата на Маутхен. — Пепел е.
* * *
Поведох Дена към една горичка, която спираше вятъра и скриваше фермата. Дадох й бутилката си с вода и двамата седнахме да починем на едно паднало дърво, докато тя миеше очите си, за да ги изчисти.
— Знаеш ли — колебливо предложих аз, — не е необходимо да идваш там. Мога да потърся нещата ти, ако ми кажеш къде си ги оставила.
— Не съм сигурна дали се опитваш да бъдеш деликатен или снизходителен… — Очите й леко се присвиха.
— Не знам какво си видяла миналата нощ. Така че не знам колко деликатен трябва да бъда.
— По принцип нямам нужда с мен да се държат деликатно — каза тя рязко. — Не съм някоя изчервяваща се маргаритка.
— Маргаритките не се изчервяват.
Дена ме погледна, като примигваше със зачервените си очи.
— Вероятно имаше предвид „някоя срамежливка“ или пък „изчервяваща се девица“. Така или иначе, маргаритките са бели. Нима как да се изчервяват…
— Ето това — каза тя категорично — е снизходително отношение.
— Ами, реших да ти покажа какво е да бъдеш снизходителен — отвърнах аз. — За да можеш да направиш сравнение. За да не се объркваш, когато се опитвам да бъда просто деликатен.
Известно време се гледахме един друг и накрая тя извърна поглед и продължи да търка очите си.
— Добре, съгласна съм.
Наклони глава назад и плисна още вода върху лицето си, като мигаше начесто.
— Всъщност не видях много — каза тя и избърса лице с ръкава на ризата си. — Свирих преди сватбата и след това отново, когато се подготвяха за вечерята. През цялото време очаквах моя… — Тя леко се усмихна. — … господаря Ясен да се появи, но знаех, че в никакъв случай не трябва да разпитвам за него. Доколкото го познавах, това можеше да се окаже поредното изпитание, измислено от него. — Тя замълча и се намръщи. — Той си има начин, по който ми дава сигнал. Начин, по който да ме уведоми, когато е някъде наоколо. Извиних се, излязох и го намерих край плевнята. Повървяхме към гората и той ми зададе няколко въпроса. Кои са на сватбата. Колко души са. Как изглеждат. — Тя се замисли. — Сега, като се сещам за това, започвам да мисля, че наистина е било някакво изпитание. Искал е да види колко съм наблюдателна.
— Звучи ми едва ли не сякаш е някакъв шпионин — споделих на глас мислите си аз.
— Разхождахме се и разговаряхме около половин час — сви рамене Дена. — След това той чу нещо и ми каза да остана да го чакам там. Върна се обратно към фермата и го нямаше дълго време.
— Колко дълго?
— Десет минути? — отново сви рамене тя. — Знаеш как е, когато се налага да чакаш някого. Беше тъмно, бях гладна и ми беше студено. — Тя притисна ръце към корема си и леко се приведе напред. — Богове, сега пак съм гладна. Иска ми се да бяхме…
Извадих една ябълка от пътната си торба и й я подадох.
Те бяха великолепни — червени като кръв, сладки и хрупкави. От онзи вид ябълки, за които мечтаеш цяла година, но можеш да хапнеш само в продължение на няколко седмици през есента.
Дена ме изгледа с любопитство.
— Преди пътувах много — обясних аз, докато сам си вземах ябълка — и все бях гладен. Така че обикновено си носех нещо за ядене. Ще ти направя истинска вечеря, когато се установим на лагер за през нощта.
— Освен всичко друго и готви… — Тя отхапа от ябълката и отпи глътка вода, за да я преглътне. — И така, стори ми се, че чух викове, затова тръгнах обратно към фермата. Когато излязох иззад скалите, вече бях убедена, че чувам викове и крясъци. След като приближих още, усетих и мириса на дим. А през дърветата видях отблясъците на пламъци…
— Какъв цвят бяха те? — попитах аз с уста, натъпкана с ябълка.
— Защо ме питаш? — остро ме погледна Дена, а изражението й внезапно беше станало подозрително.
— Съжалявам, че те прекъснах — казах аз и преглътнах ябълката. — Довърши си разказа и после ще ти кажа.
— Аз говоря твърде много — рече тя, — а ти изобщо не спомена защо си дошъл в тоя забутан край на света.
— Магистрите в Университета са чули някакви странни слухове и ме изпратиха да проверя дали са верни — отвърнах аз.
В гласа, с който изрекох лъжата, нямаше никакво смущение или колебание. Всъщност дори не бях планирал да кажа това, думите просто излязоха от устата ми. Бях принуден да взема бързо решение, а не можех спокойно да й разкажа истината за моето търсене на чандрианите. Не бих понесъл Дена да си помисли, че ми се е размътил мозъкът.
— Университетът занимава ли се с такива неща? — попита Дена. — Мислех си, че вие само седите и четете книги.
— Някои четат — признах аз, — но когато чуем странни слухове, никой трябва да отиде и да провери какво се е случило в действителност. Когато хората станат суеверни, те насочват поглед към Университета и започват да си мислят: „Кой си играе с тъмните сили, които е по-добре да не бъдат закачани? Кого трябва да хвърлим на голямата пламтяща клада?“
— Значи ти се занимаваш с такива неща? — Тя махна с полуизядената си ябълка. — Правиш проучвания?
— Просто хванах магистъра в лош момент — поклатих глава аз. — Той направи така, че аз да изтегля късата сламка за това малко пътуване.
Лъжата си я биваше, предвид че бях сварен неподготвен. Дори можеше и да не я разкрие, ако започнеше да разпитва наоколо, тъй като отчасти си беше истина.
Когато се налагаше, можех да бъда превъзходен лъжец. Това не е особено благородно умение, но пък е полезно. Връзката между него и актьорската игра или разказването на истории е много близка, а аз се бях учил и на трите от баща ми, който беше истински майстор в тези неща.
— Това са просто конски фъшкии — сухо каза тя.
Замръзнах, както се готвех да захапя ябълката. Извадих я от устата си, оставяйки бели следи върху червената й кожа.
— Моля?
— Ако не искаш да ми кажеш, добре — сви рамене тя. — Но не се опитвай да измислиш някаква история с погрешното намерение да ме успокоиш или впечатлиш.
Поех си дълбоко дъх и след това бавно го изпуснах.
— Не искам да те лъжа защо съм тук — казах аз. — Но се безпокоя какво ще си помислиш, ако ти кажа истината.
Очите на Дена бяха мрачни, замислени и не издаваха нищо.
— Добре — накрая отвърна тя с едва доловимо кимване. — На това вярвам.
Тя отхапа от ябълката си и ме изгледа продължително, докато дъвчеше, като и за миг не свали очите си от моите. Устните й бяха влажни и по-червени от ябълката.
— Чух някои слухове — казах аз накрая. — И исках да науча какво се е случило тук. Това е всичко, наистина. Просто аз…
