Имаше един момент, който потвърждаваше правилните действия на контраразузнавачите: вечерта, когато Уткин пристигна в Батуми, в ефира се появи предавател, работещ в чертите на града. Този факт, естествено, свързаха с пристигането на Уткин. Предаването беше много кратко, почти мигновено. Вероятно е изпратено съобщение: „Пристигнах“, или „Аз съм на място“. А може би е предаден някакъв адрес.
Рязката промяна в поведението на Уткин привлече вниманието. Ако при пътуването си до Мария не се криеше, не се оглеждаше, то в Батуми стана просто отшелник. Само веднъж излезе от квартирата, за да погледа пътниците на морската гара. И след това се затвори. На старците каза, че не се чувствува добре, още не се е аклиматизирал. Затова те ходеха на пазар да му купуват продукти.
Така продължи до 17 май.
За да се разбере и прецени правилно онова, което се случи на 17, необходимо е подробно протоколно описание. За по-голяма яснота ще прибегнем до необикновен, но напълно законен начин: без скоби ще дадем това, което не трябва да се крие, а в скоби — това, което действуващите лица се стремяха да запазят в тайна.
„Олимпик“ трябваше да хвърли котва в Батуми в 10 часа.
Уткин се събуди в шест. Обръсна се, изми се.
(Най-напред той сложи куфара в средата на стаята, извади синя чанта и сложи в нея някои лични вещи — нови ризи, фланелки, след това „Спидолата“-радиопредавател. Върху нея — всичките си документи, пачки пари, а отгоре — пак бельо. Дръпна ципа, пъхна чантата в шкафа, затвори куфара и го постави до чантата.) Другата „Спидола“ обеси на рамото — от този момент започна своята работа тайно купената втора „Спидола“, която за разлика от първата беше обикновен радиоприемник.
След това почука на хазяите. На излязлата в коридора старица той каза:
— Натела Георгиевна, трябва да се обадя по телефона от пощата в къщи.
— Съвзехте ли се? Хайде, днес времето е хубаво.
— Искам да ви предупредя. Ще дойде един мой приятел, Володя се казва… Нека влезе… Той ще дойде за малко.
— Ако иска и за дълго да дойде. Няма да ни притеснява.
Уткин не заключи стаята.
До пристанището беше петнадесет минути пешком.
„Олимпик“ посрещаха само автобусите на „Интурист“, екскурзоводите и предприемчивите продавачки на цветя. Уткин не излезе на пристана, а чакаше до входа на пристанището.
Носовите и кърмови въжета бяха завързани на стойките, спуснаха стълбата и на борда започна една несложна процедура, предшествуваща слизането на туристите на брега. Митничарите — един офицер и двама сержанти, които за ускоряване на процедурата се бяха качили от катера на „Олимпик“ още в морето, застанаха на стълбата, сержантите държаха в ръце дълги полирани кутии. Туристите бяха разпределени на групи от по двадесет и пет човека. Отговорникът на всяка група подаваше на офицера паспортите и списъка на туристите. Офицерът предаваше паспортите на сержанта, който ги поставяше в кутията. Туристите пристъпваха към стълбата един по един, митничарите им връчваха пропуск, като задържаха откъснатия контролен талон.
След три минути първата група беше вече на твърда земя. Цветарките наобиколиха пасажерите. Екскурзоводите стояха по-встрани, готови да поемат своите задължения. Щракаха фотоапарати, кинокамери, слънцето грееше силно, ярко зеленееше тревата. Както се полага.
Всеки, който наблюдава отстрани тази група, щеше лесно да отдели един човек — мъж на около тридесет и пет, който още на борда търсеше някого с очи. Ако при това наблюдаващият познаваше Карл Брокман, щеше да открие, че този турист много прилича на него.
Екскурзоводката приближи групата, поговори с отговорника и той на немски извика номера на чакащия ги автобус. Групата се насочи в нестройни редици към автобуса. Загриженият турист се отдели към сградата на гарата, откъдето се показа Уткин със „Спидола“ през рамо.
Те отново се размениха. Уткин подаде „Спидолата“ на туриста, който я обеси на рамото си. Стиснаха си ръцете и без да бързат, закрачиха към града. Говореха си спокойно на немски с безгрижен вид, като добри приятели, тръгнали в съботния ден на мач. Уткин се смееше.
В галантериен магазин купиха платнена чанта с щампован каубой със смачкана шапка и изкривено сякаш от зъбобол лице. Обиколиха няколко магазина и чантата се напълни с отбрани вина.
(В това време с третата група туристи на брега слезе Карл Брокман, фигуриращ в списъка под друго име — него никой не го чакаше, никой не го набеляза, тъй като цялото ми внимание бе насочено към Уткин и неговия спътник. Беше облечен като Уткин, само ризата му бе не небесносиня, а тъмносиня. В едната си ръка носеше куфар, каквито носят фотокореспондентите, в другата държеше палтото си.
Брокман се отдели от групата, която се отправяше към автобуса. Без да губи време, се качи в градския автобус и слезе след пет или шест спирки.
В единадесет без четвърт той влезе в квартирата на Уткин — беше запомнил адреса, съобщен му в Разузнавателния център с радиограма, когато беше последният път във вилата на Монаха.)
— Добър ден — каза Брокман на Натела Георгиевна, която му отвори вратата. — Ако не греша, у вас живее Владимир Уткин.
— Да, да, заповядайте, моля — ласкаво го покани тя. — Вие също се казвате Володя, нали? Чувствувайте се като у дома си, ето неговата стая. Той отиде до пощата, трябвало да се обади на своите.
— Аз имам да уреждам някои работи. Няма ли да ви преча, ако изляза отново?
— Моля ви се — побърза да го успокои Натела Георгиевна. — Ако искате, ще ви дам ключ от външната врата. Имаме резервен.
— Не трябва.
— Е, разполагайте се. — И тя влезе в стаята си.
(Брокман огледа стаята на Уткин, надзърна в шкафа, взе чантата.
Извади от джоба си едно картонче — това беше пропуск за „Олимпик“. Пъхна го в джоба на преметнатото през стола велурено сако на Владимир Уткин.
Прехвърли съдържанието на куфара в чантата. Взе чантата, погледна в коридора и като се убеди, че няма никой, напусна квартирата.
Няколко минути му трябваха, за да намери кола, която пътуваше за Тбилиси.)
В това време поразително приличащият на Брокман турист и Уткин, натоварени с покупки, пристигнаха в дома на Уткин.
Натела Георгиевна им съобщи, че приятелят пристигнал, но веднага изчезнал някъде. Уткин отвърна:
— Всеки има свои грижи.
В стаята той най-напред прерови в джоба на сакото и взе пропуска за кораба, сложи го в джоба на панталона си.
— Снимката на паспорта е твоята — каза туристът.
— Позната история.
Уткин имаше предвид своето прехвърляне в Съветския съюз. Някога той слезе на брега и отстъпи мястото си на Михаил Тулев, върху паспорта, необходим пред митническите власти, беше залепена, снимката на Тулев, който малко приличаше на него.
Поседнаха за малко, запалиха цигари и излязоха. Оставиха всичко и не се сбогуваха с хазяите.
Уткин и туристът се държаха непринудено, особено туристът. По всичко изглежда, той трябваше да остане, щом като в тази ситуация му бяха отредили ролята на Брокман. Дочакаха заедно една голяма компания от екскурзианти, която се приближи до стълбата на „Олимпик“, туристът се присъедини към нея и се качи на борда. Не последваха никакви недоразумения.
В случилото се полковник Марков виждаше собствена грешка. Сподели това с Павел, когато се срещнаха във вилата извън града.
— Като че ли не допуснахме груба грешка — опита се да смекчи извода Павел, но сам не беше убеден в това.
— Бихме могли да предвидим обикновения фокус с този трети — възрази Марков.
Павел упорствуваше:
— А може би не е трети? Може Брокман да не е пристигнал?
При друг случай Марков щеше да пусне хаплива шега, но сега сметна за неуместно.
— Можеш ли да обясниш защо Уткин правеше всичко така демонстративно? Буквално риташе срещу ръжена… Не вдигнахме ли рано наблюдението над неговата квартира?
