Кутепов не можа да скрие, че споменаването на Шлегел бе неочаквано за него. Спокойният и безразличен израз на лицето, който веднага си придаде, не можа да излъже тези, които го наблюдаваха.
Марков натисна копчето върху телефонната масичка и каза на Кутепов:
— Обмислете положението си. Когато решите да говорите честно, помолете да ви извикат при полковник Марков.
Изведоха Кутепов от кабинета. Той имаше същия вид, както след първия разпит. Искаше да продължи…
Семьонов каза:
— Просто не ми се вярва.
— Какво? — попита Марков.
— Нима искат да стоварят вината върху италианеца?
— Щом като Кутепов е човекът, с когото трябва да се срещне Павел Синицин, значи всичко е правилно. Те знаят, че Павел няма да убие Кутепов. Кутепов ще бъде арестуван.
— Но това е несериозно. Кутепов има толкова престъпления.
— На това и разчитат. Той няма да започне да си признава всичко. Отначало ще назове Матинели — това е изгодно за Кутепов, защото ще се отклони от старите му дела и за следствието ще има работа. Макар и временно, но ще се получи бъркотия.
Телефонът иззвъня.
— Марков слуша. Да. Добре. Чакам ви.
След като сложи слушалката, той каза:
— Благодаря на Орлов. Те, разбира се, не смятаха, че толкова бързо ще намерят Кутепов. Във всеки случай не по-рано от момента, когато при него ще дойде онзи турист Ваня. Тук са сбъркали. Затова пък ние не преценихме добре това, което имахме. — Закривайки с ръка часовника от светлината, Марков го погледна и каза: — Сега ще дойде един другар, ще ни разкаже за професор Нестеров и за неговата работа. А след това ще уточним някои неща.
Капитанът, на когото Марков беше поставил задачата да направи справка за научната дейност на Николай Николаевич Нестеров, прочете справката на глас, тъй като Марков го боляха очите — това напоследък често се случваше с него, но той се успокояваше, че лекарите не откриха глаукома, макар че все още не бяха поставили точната диагноза.
След като я изслуша, Марков попита:
— Може ли да се смята, че последните изследвания на Нестеров са принципно нови?
— В точния смисъл на думата не — каза капитанът. — Проблемът, с който той се занимава, стои пред физиците отдавна. Но той е получил известни частични резултати, откриващи достъпа към темата като цяло.
— Има ли приложимо значение решаването на този проблем?
— Безусловно.
— Кое е най-интересното в работата на Нестеров?
— Когато общата задача е известна, остава само да се намери верният път на търсенето. Нестеров го е намерил.
— По какъв начин може да се намери този път? Какво трябва да се знае за това?
— За специалиста е достатъчно да получи две-три готови формули. Разбира се, ако те в съвкупност показват реда, по който се развива действието.
— А може ли без формули?
— Идеята на професора може да се опише и с думи, но това ще бъде много обемисто.
— Благодаря ви. Повече въпроси нямам.
Глава 19
Домът на Линда Николаевна
От всичко, което Брокман беше учил при многобройните си инструктори в Разузнавателния център, в това число и при Михаил Тулев, най-полезни за него се оказаха сведенията за реда, обичаите и нравите, царящи по съветските железопътни и автомобилни пътища. И това беше ясно, тъй като първата му грижа след пристигането бе колкото се може по-бързо да се добере от Батуми до подмосковния град, където живееше Линда Николаевна Стачевска. По-нататъшното му пребиваване тук беше свързано най-тясно със средствата на движение, тъй като му предстоеше да изпълни две задачи: едната — далеч от подмосковния град, другата — по-близо.
Първата задача на всеки агент и разузнавач, да не се различава от обкръжаващите го, в началото му се стори най-трудно изпълнима, защото през последните години той правеше точно обратното — полагаше всички сили да не прилича на тълпата. Сега съжаляваше за това, но се надяваше на своята наблюдателност и тя не го подведе.
Той се добра до къщата на Линда Николаевна като до собствен дом, никого никъде не попита за пътя. Никой никъде не го погледна като бяла врана.
Бяха го предупредили, че са минали цели двадесет години от дадената му парола, но се оказа, че Линда Николаевна не я беше забравила.
Беше виждал Линда Николаевна само на снимка, където тя беше красива жена на около двадесет и пет години, но той я позна веднага, щом му отвори вратата.
Знаеше, че преди войната, през четиридесета година, тя е била машинописка при немското посолство в Москва и бързо станала доверено лице и любовница на военноморския аташе. Той я и завербувал. По време на войната я закарал в Берлин, където за една година сменила няколко шефа, свързани с едно или друго разузнаване. Най-накрая се озовала при власовци, успяла да избяга от тях пред самия край на войната, а какво станало по-нататък, не бяха казали на Брокман.
Богато минало, по всичко беше толкова отдавна, че никой не можеше да гарантира за днешната пригодност на Линда Николаевна към тайно сътрудничество. Опасенията на Брокман се оказаха напразни.
Линда Николаевна помнеше не само паролата. Тя пазеше живи спомени за нежните отношения на хората, които тя считаше за висши същества, за висши приемаше и техните наставления. Толкова дълго се измъчваше в очакване на някой пратеник, който щеше да й донесе магически знак от младите години, от много, много далече, че беше се вече уморила да чака. А преди една година, като мина в пенсия (тя работеше като машинописка в едно издателство), специално ходеше на църква, за да се помоли за душата на обожаваните си приятели и господари.
Можете да си представите колко се зарадва на появяването на госта „оттам“. Това за нея беше не появяване, а явление.
Когато Линда Николаевна разгледа Брокман много внимателно и го сравни със запазените в паметта й образи, стори й се като селяндур. Затова пък той беше пълен с енергия, с онзи екстаз, който е присъщ само на хора, свикнали с опасностите, и който й беше познат от времето на войната, това я примири с недостатъците.
Линда Николаевна беше самотна, печелеше от машината толкова, колкото й е необходимо (тя и сега си изкарваше по нещо) и не се нуждаеше от пари. Домът й беше добре обзаведем с мебели, поддържаше го в образцов ред. Нейната половина от градината обработваше съседът, майстор в текстилна фабрика, срещу съответно възнаграждение. Жена му чистеше трите стаи на Линда Николаевна, за което получаваше отделно. А децата им, момче и момиче, идваха понякога при нея да гледат цветните предавания по телевизията и за благодарност с удоволствие тичаха по молба на леля Лида до хлебарницата и млекарницата за извара.
Линда Николаевна можеше да плати за всякакви услуги, освен ако поискаше да свърши нещо сама, пари имаше достатъчно. Въпреки това тя много се зарадва, като видя оставените от Брокман на масата десетрублевки, една тлъста пачка. Тези пари й възвръщаха предишните качества и затова бяха неизмеримо по-скъпи от номиналната им стойност. Това за нея бяха не банкови билети, а вълшебни писма, удостоверяващи възраждането й в ранга на особено доверено лице на могъщите сили, облечени с тайна власт. Това беше именно така, макар че Брокман прозаично беше заявил, че й дава триста рубли само на първо време, като капаро за подслона. Той даже не подозираше, че тя беше готова да служи, даром, това беше недостъпно за неговото разбиране…
Вечерта, на чая, Брокман се отказа от коняк и водка — те обсъдиха плана за близките дни, гражданския статут на Брокман.
Той притежаваше безупречно изработени документи на името на Иван Иванович Никитин — паспорт, военен билет, профсъюзна книжка, трудова книжка, а даже и шофьорска. Данните във всички графи на всички документи с изключение на личното, бащино и фамилно име бяха същите, както при Владимир Уткин. Последната месторабота на Уткин бе телефонен техник в град С., откъдето се беше уволнил. Брокман не знаеше това, но според първоначалния замисъл той трябваше да наследи и името на Уткин, а не само неговата биография, ако в последния момент началството от Разузнавателния център не беше нанесло поправка.
