— Ще влезете във входа. Там, вътре, на перваза над вратата, има ключове. Ще ги вземете.
— Това ли е всичко? — весело се учуди Линда Николаевна. Тя беше готова да изпълни нещо по-трудно, даже непосилно.
Брокман не споделяше нейното приповдигнато настроение.
— Трябва да бъдете много внимателна — каза той. — Най-напред ще вземете такси, ще пообиколите малко. Не е нужно да се оглеждате, но трябва да се уверите, че никой не ви следи.
— Едва ли ще вземе някой да ме следи. Четвърт век си живея съвсем тихо като в дупка.
— На връщане също. От къщата на „Голяма Бронна“ дотук никой не трябва да върви след вас.
— Разбирам.
Ето по такъв начин Линда Николаевна изпълни ролята на допълнителен предпазител във веригата, ролкова старателно пазена от късо съединение.
Тя донесе на Брокман три ключа, загънати в бележка. Това беше в неделя. А в понеделник, на 29 май, той я накара да замине за Москва и да му купи билет за влака до град К. Линда Николаевна каза, че може да вземе и за самолет, макар че и там ще се наложи да чака на опашка, но Брокман настоя за влак, без да обясни, че той не трябва да се ползува от услугите на Аерофлот, където пътниците непременно се регистрират по паспорт.
Сезонът на летните отпуски беше в разгара си и на касите на жп гарите имаше вавилонски стълпотворения. Линда Николаевна излезе от къщи в девет часа сутринта и се върна в девет вечерта с билет за бързия влак на 4 юни.
Тя завари Брокман разтревожен и недоволен. Оказа се, че докато я нямало, идвал някакъв човек.
Брокман си бил в стаята, когато чул да тропне входната врата. Знаел, че по това време при съседите няма никой — възрастните са на работа, децата от сутринта са на реката, тъй като е страшна суша и жега, а пионерският лагер започва през юни.
Мъжки глас кротко извикал: „Линда Николаевна! Линда Николаевна!“ А след това, без да дочака отговор, този човек започнал да обикаля и да поглежда към прозорците. Като видял накрая Брокман, поздравил и се извинил за безпокойството. Виждам, казал, всички прозорци са широко отворени, а никой не се обажда. Затова реших да погледна дали стопаните не са в градината. Когато Брокман казал, че Линда Николаевна отишла по работа в Москва, човекът помолил да й предаде, че са идвали от редакцията на местния вестник. Една от машинописките им е в отпуск, другата се разболяла и искат да знаят дали Линда Николаевна ще ги избави от това трудно положение.
В това нямаше нищо необикновено. Към нея са се обръщали с подобни молби не за първи път и не само от редакцията — през последните години има хроничен недостиг от машинописки.
Но този довод не убеди Брокман. Сторило му се, че пратеникът на редакцията бил доста любопитен — от двора назъртал във всички стаи, като че ли търсел нещо.
Това също е естествено — нали нея е търсел. Линда Николаевна го помоли да опише външността му. Външните белези не съвпадаха с никого от тези, които тя познаваше в редакцията.
Ето защо двамата, хазяйката и наемателят, спаха лошо тази нощ. А сутринта, без дори да измие съдовете след вялата закуска, Линда Николаевна се отправи в редакцията.
Отговорният секретар я посрещна като спасителка. Да, да, те са изпратили при нея човек с най-голяма молба и се надяват, че тя, както винаги, ще ги избави в трудната минута. „А пък аз си мислех кой ли е идвал — между другото забеляза тя, — като че ли някакъв непознат.“ Ами-и, това е техният стар домакин, когото Линда Николаевна прекрасно знае. Просто той от два месеца е престанал да пуши и ето че се поправил, понапълнял така, че нито една дреха не му става, трябва да си смени целия гардероб.
Линда Николаевна взе куп ръкописи и си отиде, като обеща да натрака всичко за утре.
Разказът й за посещението в редакцията успокои Брокман.
Линда Николаевна се прибра в кухнята и седна пред своята безшумна електрическа машина с широк валяк.
На 4 юни им предстоеше да се разделят, но не за дълго — само за три-четири дни, както я уверяваше Брокман. Влакът тръгваше от Москва в 21,40.
… В неделя, на 4 юни, Брокман пристигна в град К. Той носеше старата кожена чанта на Линда Николаевна, в която беше сложил „Спидолата“.
Глава 20
Три листа от ученическа тетрадка
Последната половин година Николай Николаевич Нестеров беше зает с това, което той наричаше свой основен фонд, тоест с чисто научна работа. Заради това даже се откъсна от своята преподавателска работа, която много обичаше, и помоли да го освободят от лекции за цял семестър. Проблемът, който не му даваше покой вече десет години и с решаването на който ту изцяло се заемаше, ту, виждайки неуспех при пореден опит, отлагаше за по-добри времена, най-после взе да му се изяснява и той, всецяло отдаден на търсенията на най-икономични решения, водещи към целта, работеше почти като в най-хубавите си години, усещайки отново предишния екстаз. Мисълта и духът му живееха пълноценно. Естествено, всичко това беше дълбоко вътре, херметически затворено в мисълта. Така, всецяло погълнат от тази вътрешна работа, Николай Николаевич съвсем не забелязваше това, което ставаше около него. Невинаги даже чуваше гласа на жена си, която го викаше за обяд.
Въпреки това, когато Олга Михайловна разказа на мъжа си какво е станало с приятелката на тяхната дъщеря, Николай Николаевич се изплаши.
— Господи, какво нещастие — каза той. — Но защо се е случило именно с нея? Такова хубаво момиче…
— Всички са хубави — отряза го Олга Михайловна. — Ти по-добре погледни тука. — Тя с жест на разгневена антична героиня посочи към средата на стаята, където на пода бяха наредени блузки, поли, шалчета и други предмети от женския тоалет.
Разговорът ставаше в стаята на Галина, която в този момент отсъствуваше, беше извикана в милицията. А преди това Олга Михайловна направи щателна проверка на целия апартамент, включително и в кабинета на Николай Николаевич, което той в същност не забеляза, и измъкна от шкафовете, бюрото и сейфа всички вещи, които дъщеря й беше скрила от нея.
Николай Николаевич си оправи очилата и погледна там, където сочеше пръстът на жена му.
— Извинявай, мила моя… Това са някакви мостри.
Тук Николай Николаевич най-после проумя, че жена му наистина е развълнувана, тя даже престана да контролира израза на лицето си.
— Глупак! Това са вещи на твоята обожавана дъщеря.
— Е, и какво? Тя иска да ги изхвърли ли?
— Мисля, че аз ще ги изхвърля.
— Не разбирам, скъпа… Каква връзка има?
Олга Михайловна въздъхна дълбоко и попита малко по-спокойно:
— А не си ли купувал ти тези скъпи парцали?
— Моля ти се, ти знаеш, аз изобщо не разбирам от дамска конфекция.
— Ах, да, ти просто й даваш пари. Тайно от мен. И ето резултата.
— Ако на момичето му харесва да се облича по-добре… хм-хм… по-разнообразно… според мен няма нищо осъдително… Ти самата…
— Не става дума за мен — прекъсна го Олга Михайловна. — Ти си сляп.
— Защо си толкова сърдита?
— Всичко това намерих в твоя кабинет. Тя го е крила от мен. Това харесва ли ти?
— Но, моля ти се, обясни ми… Нали ти ми говореше за онова бедно момиче… Как да свържем едното с другото?
— Ти ми кажи честно — знаеше ли за този гардероб в твоя кабинет?
— За първи път го виждам.
— Значи тя е крила и от теб. — Олга Михайловна стисна устни и се замисли. След това продължи с отпаднал глас: — Значи всичко това е по-лошо, отколкото си мислех.
— Но кое е по-лошо и какво си мислила? — искрено загрижен попита Николай Николаевич.
— Когато човек е чист, няма какво да крие. Аз отдавна подозирах, тази Светлана е забъркала нашата дъщеря в някакви тъмни работи. Ами тя е търговски работник. Ето я нейната търговия. — Олга Михайловна стана, нервно изпука пръстите си и се заразхожда покрай стената. — А тая нашата — заплес! Животно!
