Брокман се безпокоеше преди всичко от положението си в дома на Линда Николаевна. Защо се е настанил при нея? Какъв й се пада? Съседите могат и да не попитат, но кварталният отговорник с право ще се заинтересува. И непременно ли трябва да се регистрира?
Линда Николаевна каза, че доскоро е давала една от стаите на самотни мъже за различни срокове — от седмица до половин година. Обикновено това са били командировани в различни предприятия или на курсове. Ще рече, че няма нищо особено в това, че тя е прибрала човек, пристигнал да търси нова работа и местожителство. Къде и как са се запознали? В електричката. Заприказвали се и Линда Николаевна сама му предложила да се настани при нея.
Що се отнася до регистрирането, това ще завися от срока. Ако той смята да остане няколко месеца, може да се регистрира временно.
Брокман нямаше намерение да живее дълго при Линда Николаевна и въпросът с регистрирането отпадна. Ако възникнат нежелателни ситуации, Линда Николаевна се заемаше да ги уреди.
Брокман, разбира се, не й каза за какво беше пристигнал в Съветския съюз, а тя не си позволи да се позаинтересува. Вълнуваше се само какво участие ще вземе тя самата в бъдещите работи — а че ще има такива, тя не се съмняваше. Тя жадуваше за дейност и Брокман я увери, че ще има отлична възможност да се прояви.
Линда Николаевна го настани в ъгловата стая с двата прозореца — единият гледаше към градината, а от другия между клоните на люляка се виждаше улицата.
Брокман пристигна с един куфар, в който имаше бельо, кърпа за лице, бръснарски принадлежности, транзистор „Спидола“ и кутийка с батерии за него. Нищо повече.
След чая той си отиде в стаята, поогледа се и запуши пред отворения към градината прозорец, а след това освободи куфара си. Бельото сложи в гардероба, кутийката с батериите пъхна в долното чекмедже на бюрото, а „Спидолата“ постави на масата.
Линда Николаевна, дошла да обсъдят продоволствения въпрос, обърна внимание на малкото багаж и по този повод направи забележка, че всеки солиден човек се нуждае от малко повече вещи, дори да не е обременен със семейство и да води скитнически живот. Брокман се съгласи с тази забележка, даде й още една пачка пари и я помоли да му купи от Москва ризи (четиридесет и втори номер), един хубав костюм (номер петдесет и два, ръст трети), шлифер, демисезонно палто и още нещо, което Линда Николаевна сметне за необходимо.
Вероятно за нея би било интересно да знае с какво беше снабден за онази безусловно опасна мисия, която му е възложена. Като не видя при него никакъв реквизит, който според общите представи трябваше да има един шпионин, Линда Николаевна беше леко засегната. Но, първо, тя нищо не знаеше за истинското предназначение на „Спидолата“, и второ, за съдържанието на батериите, трето, за малкия фотоапарат и малкия пистолет, пъхнат в едно джобче с цип, вшито в големия джоб на панталона му. Десеторазредният пълнител на този пистолет беше снабден с патрони, в които вместо обикновени куршуми имаше малки стрели като перца с диаметър колкото на обикновена шевна игла.
Решиха Брокман да се храни само в къщи — никакви кръчми и ресторанти. Линда Николаевна каза, че още не е забравила да готви месни гозби по рецептата на един незабравим приятел, който много обичал да си похапва.
Така започна кратката карантина на Брокман-Никитин в дома на Линда Николаевна Стачевска.
Той не излизаше извън градината. Тъй като Линда каза, че в неговия говор се чувствува лек акцент, той реши да не говори със странични хора. Даже не искаше да се запознава с никого, но това беше трудно, тъй като градината беше обща с другото семейство и не бе преградена, а съседите, с които ги делеше една стена, бяха общителни хора. Наистина Линда Николаевна така се погрижи, че децата не досаждаха на новия наемател с въпроси и даже престанаха да идват на цветните предавания.
Вечер Брокман слушаше радио. Той взимаше транзистора, лягаше на кушетката и си слагаше малки слушалки, за да не пречи на Линда Николаевна, която гледаше телевизия в хола.
Разговаряха на закуска, обяд и вечеря. Линда Николаевна разказваше за някои неща от своя богат със събития живот или отговаряше на Брокман, който я разпитваше за някои подробности от ежедневния бит.
Веднъж заговориха за околностите на града, за неговите забележителности. Оказа се, че наоколо няма нищо особено, затова Брокман се поинтересува къде отиват гражданите през почивните дни. Линда Николаевна разказа за село Пашино на брега на Клязма. Там имало голяма гора, а зад гората — широки и равни като билярдна маса поляни — бивши торфени разработки, които сега са обрасли, — зад тях път, след него отново гора. До Пашино били около седем-осем километра, има автобус, който тръгва от пазара.
И ето че ма другия ден, вторник, 23 май, Брокман реши да направи първото излизане, както той каза, да се поразтъпче.
Линда Николаевна загъна в пергаментна хартия половин варена кокошка, направи няколко сандвича и напълни термоса с топъл силен чай. Всичко това тя искаше да сложи в една стара кожена чанта, по Брокман каза, че няма да бъде удобно с чанта, и тя му даде мушамена торбичка.
Брокман взе тежкия сатър, с който Линда Николаевна режеше месото, и докато се разкарваха в кухнята, той извади от долното чекмедже на бюрото кутийката с батериите и я сложи на дъното на торбичката. Взе също и „Спидолата“.
Към пладне Брокман беше в района на село Пашино, в края на гъстата гора, около километър и половина от шосето.
Разкопа със сатъра горния слой на земята около корените на един стар самотен дъб, направи голяма дупка и сложи в нея кутийката с батериите. След това я затрупа с пръст, отгоре сложи един чим, излишната пръст събра във вестник и я разпиля встрани.
Колкото и да се взираше, не откри никакви следи от току-що заложения тайник. Фотографира няколко пъти дъба и пътя към него.
Като се отдалечи от дъба, седна под сянката, изяде кокошката, пийна си чай от термоса и тръгна по шосето. За два часа автобусът го доведе в града.
Брокман повече не напусна къщата на Линда Николаевна. Както и преди, вечер всеки се занимаваше със своите работи — тя гледаше телевизия, той слушаше радио, а на закуска, обяд и вечеря разговаряха за това-онова.
Веднъж стана дума за град К. и Брокман попита дали Линда Николаевна има там някакви роднини или приятели. Не, нямаше. Тя нямаше никакви роднини, всички бяха отдавна измрели, а приятели не си е създала.
Тогава Брокман попита как може човек да се устрои за два-три дни в град К., ако не иска да ходи в хотел? Линда Николаевна не беше специалист по тези работи, но изказа предположение, че ще бъде добре да се завърти около някой хотел, където обикновено чакат местните жители, които дават стаи под наем, тъй като на всички хотели по всяко време на годината виси табела „Места няма“ и това е дежурната тема на фейлетоните по вестниците.
От разговора Линда Николаевна разбра, че нейният Иван (между впрочем езикът й не се преобърна да го нарече Иван и тя се утешаваше, че без всякакво съмнение това не е истинското му име) няма вечно да седи между четирите стени.
В събота, на 27 май, те се раздвижиха.
Вечерта, както винаги, Брокман слушаше радио през слушалки, а Линда Николаевна гледаше телевизия. След завършване на програма „Време“ тя изключи телевизора и отиде в кухнята — допи й се чай. Тук дойде и Брокман.
Не запалиха лампата — навън над града още горяха малиновите отблясъци на залеза. Лицето на Линда Николаевна в тази мека, разсеяна, нехвърляща сянка светлина изглеждаше младо и Брокман си спомни нейните снимки, които му беше показал Монаха.
Той я помоли да притвори прозореца. След това каза:
— Ще се наложи утре да отидете до Москва.
— С удоволствие — съгласи се Линда Николаевна. По тона на Брокман, тя почувствува, че започва нещо сериозно, и се зарадва.
— Знаете улица „Голяма Бронна“, нали?
— Разбира се.
Той каза номера на къщата и продължи:
