Орлов сложи ключовете в различни пликове, затвори куфарчето.
След като го изпрати, Марков каза:
— Появи се ново име — Нестерови.
— Аз ви казах, че съм говорил с Галина Нестерова — напомни Семьонов.
— Голямо ли е семейството?
— Баща и майка.
— За Сухови вече знаем. А кои са Нестерови? Има един учен Нестеров.
— Това е той.
— Физик.
— По-точно физична химия.
— Може би от него са се заинтересували „там“?
— Нямаше време да проверим всичко, другарю полковник, не са минали още четири дни — съзнавайки, че това не може да бъде оправдание, каза Семьонов. — И изобщо неговите научни работи са широко известни.
— Но тук като че ли Нестерови нямат нищо общо. Пострадалата е Светлана Сухова.
— Точно така, Владимир Гаврилович — каза Семьонов, — ако допуснем, че всичко това е устроено заради Нестеров, значи някой се чеше с дясната ръка по лявото ухо. Защо?
— И така става. Ще почакаме резултата от Орлов. Сега да видим бележката.
Това беше фотокопие на писмото, което Светлана Сухова беше написала в дома на Галя Нестерова и го бе дала на Виктор Андреевич да го предаде на Пиетро Матинели.
— Това също е много интересно — каза Марков, предавайки писмото на Семьонов.
— За шантаж? — след като го прочете, каза Семьонов.
— Вероятно.
Марков каза на Семьонов, че е свободен до осемнайсет часа, след което ще отидат да спят във вилата.
Семьонов се свърза по телефона с Орлов и се отправи към него в хотела. Оттам по междуградския телефон се обади на жена си. Орлов всеки момент очакваше сътрудника от управлението със заповедта на прокурора. И когато той пристигна, тримата изготвиха най-обикновен план за проверка на ключовете. Неловко ще бъде с апартамента на Нестерови — това няма да успокои нервната съпруга, но нищо не може да се направи.
В това време полковник Марков извика един капитан от отдела и го помоли да направи срочна справка за научната дейност на Нестеров и за характера на неговите последни работи.
На 27 май в седем часа без пет минути Павел Синицин беше пред кино „Ударник“. През деня асфалтът така се беше нагорещил, че пареше краката през подметките на обувките. Даже тук, пред киното, където от двете страни течаха реки, не беше прохладно. В помещението при касата се дишаше малко по-леко, нямаше никаква опашка и Павел, сгънал палтото си върху ръката, застана между входа и прозорчето на касиерката, където имаше лек ветрец.
Не чака дълго. От улицата се появи висок мъж със светъл костюм, светлосиня риза и червено-синя вратовръзка — същият, който беше посетил сутринта Кутепов — и усмихнато поглеждайки към Павел, безцеремонно се обърна към него:
— Чакате ли някого, младежо?
— Може би чакам вечерната прохлада — мрачно каза Павел. Отдавна не беше играл ролята на Бекас, бившия крадец във влака, но се постара да попадне в тон.
— Получихте ли картичката? — без да се смущава, попита усмихнатият гражданин. — Вие сте Потапов, нали?
— Щом знаете всичко на този свят, защо питате? Ето аз например не ви слагам ножа на гърлото: как не ви е горещо с вратовръзка?
— Трябва да излезем оттук. Аз съм в хотел „Русия“. Придружете ме.
Той говореше, без да понижава гласа, изобщо не мислеше за конспирация и това озадачи Павел. Не така си представяше явката, определена за първи път от толкова години. Имаше нещо неестествено в тази непринуденост. Но не му се полагаше да се занимава сега с психологически разсъждения.
Излязоха. Непознатият се канеше да пресече улицата направо пред киното, което беше забранено.
Павел го спря:
— Сигурно сте много богат. Тук глобяват.
Докато правеха завоя през моста, този човек бърбореше на отвлечени теми — за момичета, за ползата от климатични инсталации, за лошото качество на топлата московска бира и прочее. Когато стигнаха до „Набережна“ и тръгнаха покрай реката, той извади от джоба бележник, а от него — половинка от скъсана рубла и я показа на Павел:
— Имате ли втората половина?
— Не размахвайте огризки от парични знаци, хората гледат — спря изведнъж безгрижния партньор Павел, като издърпа от ръцете му веществената парола, другата половина беше у Павел от момента, когато той стана Потапов. — Ударете спирачка.
Забавиха ход. Павел бръкна в джоба на сакото си и извади от бележника своята половинка, сложи на дланта си двете половинки и пъхна ръката си в джоба на панталона.
— Не е ли по-добре да ги изхвърлим? — забеляза партньорът.
Павел го погледна презрително.
— Стените на моето антре не са облепени със стотачки, а по една рубла може да се залепят. Но да пристъпим към работата. Впрочем как се казвате?
— Ваня.
— В „Русия“ сте настанен… Какво, командировка ли?
— Може да се смята и така. Утре заминавам.
— Далече ли?
Ваня се засмя.
— В къщи, зад граница.
— Добре си е Ваня! Хайде, докладвайте.
Ваня извади от бележника още една половинка от рубла, скъсана неравно.
— Това е новата парола. Да не ги объркате. Затова ви казвам, по-добре да изхвърлите тези половинки.
— А това пък защо?
— Вие трябва да се запознаете с един другар.
— Кой е той?
— Неговото име е Кутепов. Виктор Андреевич Кутепов. Запомнихте ли?
— Какво значи да се запозная? А по-нататък?
— Слушайте подред. Точно след един месец, на двайсет и седми юни, вие трябва да бъдете в Тбилиси. Там има един хотел „Руставели“. Ще се срещнете в хола. Той ще ви познае и ще изпълнява вашите разпореждания.
— Това пък какво е? Аз ще му заповядвам! Ей, стой там, ела тук!
— А вие не бързайте, имайте търпение. Кутепов ще изпълни всичко, което ще му кажете. Тоест ще тръгне с вас, където трябва.
— А защо трябва да ходим някъде?
— Кутепов трябва да изчезне.
— Какво значи да изчезне? Да се разложи или какво?
— Ако сте такъв химик, това щеше да бъде много добре — заразявайки се от стила на събеседника, каза Ваня.
Павел отлично разбра за какво става дума, но не искаше да вярва на ушите си. Нелепо и фалшиво звучеше техният разговор в ясната топла майска вечер на брега на Москва-река, под кремълската стена. Евтин шпионски фарс и нищо повече. Необходимо беше да се увери, че не сънува.
— Накратко, трябва да го премахнем? — злобно попита Павел.
— Желателно е.
— А за мене какво? — Павел направи с пръстите международния жест, който означаваше пари.
— Много.
— И после зад диеза с два бемола? — Павел направи клетка с пръсти.
— Бемоли — какво значи това?
— Затвор… Напълно ми е ясно, че не сме на профсъюзно събрание — няма да гласуваме. Обаче аз искам да се изкажа. Или не може?
— Давайте.
— Ами ако излъжа? Ще кажа, че съм го убил, а не съм…
— Кутепов има златни коронки. Вие трябва да ги представите.
— На кого?
— Допълнително ще ви съобщят.
— Били ли сте скоро в зоологическата градина? — зададе неочаквания въпрос Павел.
— Оставете шегите.
— Сериозно питам? Е?
— Не помня.
— Тогава отидете. Струва ми се, че сега ще ви фрасна в зъбите, а когато отидете в зоологическата градина, дръпнете зебрата за опашката. Ще ви бъде интересно кой се бие по-добре.
Ваня не се обиди.
— Значи не сте съгласен? — спокойно попита той.
— А вие бихте ли се съгласили?
— Моята работа е друга.
— Помислете само какво ми предлагате. Те там си мислят, че всичко става в безвъздушно пространство.
— Защо? — учуди се Ваня. — Нищо свръхестествено не ви се предлага.
— Красивичък сюжет — да убиеш човек…
— Трябва ли да разбирам думите ви в смисъл, че ще си помислите?
— Вие сам казахте, че утре заминавате.
— Да, но имате цяло денонощие.
Бяха още далеч от задния вход на хотела. Ваня се поспря.
— Запишете моя телефон. Може би ще премислите…
Павел записа на лист хартийка, която извади от палтото си. И попита:
