Изпращайки го до вратата, Николай Николаевич изведнъж си спомни:
— Да, какво исках да ви кажа…
Павел вече беше хванал дръжката на вратата и се обърна.
— Слушам ви, Николай Николаевич.
— Възможно е така да ми се е сторило… Когато говорехте за равнодушните, нали имахте пред вид в широкия смисъл на думата, отколкото във вашия контекст?
Павел беше вече забравил кога и по какъв повод беше говорил за равнодушните, тъй като изтеклият час бе посветен на конкретна работа, твърде важна за него, за да помни някакви странични моменти. Но той видя, че по израза на лицето на домакина, за него не бе страничен момент.
— Какъв беше контекстът? — попита Павел, досещайки се вече какво има пред вид Николай Николаевич, бащата на Галина Нестерова, приятелката на Светлана Сухова.
— Вие ме обвинихте, че не поисках документите ви.
— Това беше от нерви, Николай Николаевич. Когато идвах към вас, много се вълнувах… Обзеха ме разни съмнения… Неувереност… Някак си исках да се самоутвърдя. А човек най-добре се самоутвърждава, като учи на ум и разум другите. Не е ли така?
Павел отново облече всичко в шеговита форма, но и този път Николай Николаевич усети скрит укор към себе си. Той каза:
— Ценя вашия такт. Не искате да ми четете морал в собствения ми дом. Но не се преструвайте и не ме убеждавайте, че не ме смятате за стар мекушав човек. — Той замаха с ръце, като видя, че Павел иска да възрази. — Да, да, точно така е. Храня, обличам, глезя, а с какво се занимава родната ми дъщеря — не зная. И най-срамното е, че не искам да зная, защото ще ми създаде грижи. Пречи ми. Нямам време.
Този взрив на самоунищожение не учуди Павел.
— Не се разстройвайте — каза той. — Което се е случило, случило се е. Вашата дъщеря не е безнравствен човек. А всеки има нужда от урок. — Искрено желаейки да поправи настроението на Николай Николаевич, весело каза: — Няма нищо, животът е напред! А аз, честна дума, просто така си подхвърлих за равнодушието, без да намеквам за нещо.
— Ще ми разкажете ли някога цялата истина? — сериозно попита Николай Николаевич.
— Непременно! Сега не мислете за това. Трябва да работите.
— Работа, работа… Какво е работата? Глупак съм аз, както ще каже жена ми…
На другия ден, в неделя, на 4 юни, Павел пристигна в три часа, както бе казал.
— Знаете ли, че аз съвсем не съм готов — каза Николай Николаевич веднага след като се поздравиха.
Павел се изплаши.
— Не сте ли написали?
— Не за това. Трябва да си приготвя багажа.
— Ох, Николай Николаевич, добре, че сърцето ми е здраво, а току-виж станало нещо… Къде е тетрадката?
— Може би и ръцете ви треперят? — с ирония подхвърли Николай Николаевич. — Вие, млади човече, губите достойнствата си.
— Напълно сте прав. Но ще се поправя. Разрешете да погледна в тетрадката.
Николай Николаевич го заведе в кабинета. На бюрото лежеше ученическа тетрадка в посивяла обвивка. Павел я взе. Тетрадката беше с широки редове. Трите първи страници бяха осеяни с цифри и математически знаци. Тук-таме зачеркнато и подчертано. Имаше и две петна от мастило.
— Получило се е много естествено — каза Павел, посочвайки петната.
Николай Николаевич се намръщи.
— Надценявате ме. Това беше неумишлено, просто мастилото е лошо. Аз работя постарому, с перо.
Върху бюрото наистина имаше прибор с две мраморни мастилници и в тях имаше виолетово мастило. Целият прибор беше осеян с медно светещи засъхнали петна.
— Все едно, добре е — каза Павел. — Сега ще направим следното… Дайте ключа.
Николай Николаевич му подаде връзката ключове. Ключът от огнеупорното чекмедже се отличаваше от другите по това, че беше месингов и релефен. Павел го извади от връзката и каза:
— Нали не искате да разбият касата?
— Е, каква каса е това?
— Все пак е жалко. Значи ще направим така… — Павел отвори чекмеджето. Там имаше отделни листове, откъснати от тетрадка. Вчерашната тетрадка вече я нямаше. Като показа листовете, Павел попита:
— Гарнитурата подхожда ли на основното ястие?
— Напълно.
— И няма нищо ценно?
— Обикновени сметки.
Павел сложи тетрадката върху листата, заключи огнеупорното чекмедже и отвори вратичката на бюрото.
— А ключовете ще скрием тук. — Той отвори средното чекмедже, където имаше стари бележници, калъфки за очила, моливи, счупени висулки за верижки и разни други дреболии, и сложи ключа в десния ъгъл на дъното. След това бутна чекмеджето и се усъмни:
— Ами ако не го намери?
— Според мен тази желязна кутийка в бюрото може да се отвори с клечка за зъби — каза Николай Николаевич. — Аз не бих затворил вратичката на бюрото все пак.
— Вие сте прав — съгласи се Павел и отвори вратичката. — Но да се надяваме, че все пак ще намерят ключа. Бюрото не се ли заключва?
— Както виждате.
Като свършиха тази работа, Павел помогна на Николай Николаевич да събере в куфара най-необходимото и слязоха в чакащата ги кола. Павел каза, че за по-малко от час ще бъдат на място.
В понеделник, на 5 юни, Брокман дойде в град К.
Пристигна в девет без четвърт. Като спа до осем, Брокман успя да се избръсне и да пие чаша чай, който му предложи придружителката на вагона. Напусна влака последен.
Качи се на автобуса за центъра и след двайсет минути слезе на спирката срещу пощата.
После се нареди на опашка за такси. Качи се на едно и каза на шофьора да кара към гарата, а оттам се върна в центъра с автобус. Той проверяваше дали няма след него проследяване, но не откри нищо подозрително.
Имаше подробно разработен план, но първо трябваше да се нахрани добре, а между впрочем кафенетата и ресторантите, покрай които мина, още не бяха отворени.
Тогава реши да се заеме с телефонната част на плана и намери на една тиха уличка телефонна кабина под сянката на стар прецъфтял кестен.
Линда Николаевна му беше дала цяла шепа по две копейки и когато автоматът му глътна три монети още при първата цифра, показвайки „заето“, Брокман тръгна нататък и намери друга телефонна кабина.
Най-напред набра домашния телефон на Николай Николаевич. Никой не отговори. Повтори звъненето — същият резултат.
Следващият беше институтският телефон на Нестеров. Женски глас каза:
— Ало, слушам ви.
— Моля ви, Николай Николаевич?
— Няма го, в отпуск е. Кой го търси?
— По лична работа. Кажете, Николай Николаевич заминал ли е? Или е в града?
— Замина.
— А семейството му?
— На такива въпроси не отговарям. Извинете.
Планът на Брокман предвиждаше това.
Напусна телефонната кабина и се запъти към кафенето, което беше забелязал минавайки — то беше отворено. Брокман закуси добре, за да може до вечерта да не мисли за ядене. Разбира се, в чантата си имаше пакет със студена кокошка, сандвичи и пресни краставички, приготвени му от Линда Николаевна. Брокман винаги отреждаше едно от най-важните места на храната в своя рискован живот.
След като се нахрани добре, можеше да пристъпи към работата.
От главната улица зави по пресечката, след това сви към уличката, водеща към реката, и като преброи три кръстопътя, на четвъртия тръгна надясно — той се придвижваше точно по чертежа, който беше научил наизуст още преди да се качи на „Олимпик“, а също и номера на колата, която се канеше да кара.
Жигулито с номер КИЖ 37–64 трябваше да бъде на площадката пред сградата на тръста „Оргтехстрой“, а тя се намира на улицата, по която вървеше Брокман. Между другото, той по-трудно запомни наименованието на тръста, отколкото номера на колата.
Уличката правеше голям завой и Брокман видя отляво зад невисока желязна ограда с широк вход без врата триетажно сиво здание. Отпред имаше правоъгълна асфалтирана площадка, върху която стояха разноцветни коли. Брокман изброи шест. Синьото жигули с номер 37–64 беше в дъното на площадката. Другите коли не му пречеха да излезе.
