Като прибра храната в чантата, Брокман тръгна към посоката на момичето. На малка полянка сред храстите имаше сива волга, до нея — бяла палатка, малка, едноместна, а пред палатката на тревата около димящия самовар седяха четирима души — блондинката с червения бански и трима младежи, всички спортисти на вид, вече успели да почернеят.
Поздравиха се, запознаха се. Брокман не запомни имената на момчетата. Момичето се казваше Нина.
Той прибави своите запаси към тяхната храна. Те имаха и водка, но Брокман отказа да пие, като се мотивира с това, че на другия ден главата му трябва да бъде бистра. Наляха му в една голяма порцеланова чаша гореща вода от самовара, а Нина му предложи да си вземе от кутията пакетче чай за еднократна употреба. Тя отвори кутията с мармалад.
Младежите пиха водка и започнаха да ядат с апетит. Брокман не изоставаше от тях, макар че не пи водка.
Поглеждайки към волгата, той попита Нина:
— Ваша ли е?
— Да.
— Отдалече ли сте?
— От Ленинград.
Първата буква на колата беше „Л“.
След като се нахраниха, всички си наляха чай. Всички, както и Брокман, си сложиха пакетчета за запарка и гребнаха от мармалада в кутията.
Започваше да се стъмва, когато Брокман си взе чантата и стана.
— Време ми е да ходя да спя. Утре ще ставам рано. Много ви благодаря.
— Приятни сънища — каза Нина. — Заповядайте утре отново на чай.
Като се върна при колата, Брокман постла брезента върху тревата, но изведнъж се размисли. Безпокоеше се за „Спидолата“. Ако легне под открито небе, а радиостанцията остави в колата — ще бъде рисковано: лесно може да се отвори колата, а във всяка страна има дребни крадци по автомобилите. Да сложи „Спидолата“ под главата си като възглавница, това също не е сигурно. Затова Брокман реши да спи в колата.
За да няма сутринта вид на бездомен английски просяк, нощуващ по пейките на Хайд парк, той се съблече по гащета, смъкна малко стъклото, пусна предната седалка назад, сложи чантата със „Спидолата“ под главата си, зави се с покривалото и заспа под тихия плясък на водата, идващ от плажа.
Събуди се от птичите песни в четири и половина. И първото нещо, което откри, бе, че чантата със „Спидолата“ я нямаше под главата. Беше изчезнала.
Познатият полъх на опасността го духна в лицето. Той никога не се оплакваше от лош сън, но да заспи толкова дълбоко, че да не усети как изпод главата му измъкват възглавницата, това не беше възможно.
Нима онази със сивите очи му беше дала с мармалада приспивателно? Значи той отдавна е на мушката! И по такъв начин му дават да разбере, че намеренията му относно апартамента на Нестеров са известни?
Глупости! Не можеше да повярва, че е така.
Брокман отиде на полянката, където снощи пиха чай. Колата и палатката си бяха на място. Върху храстите на лещака бяха проснати червеният бански и бельото на сивооката блондинка. Палатката беше затворена, но Брокман видя през цепнатината спящата Мина.
Той се измъкна от храстите на брега.
Реката и плажът бяха още празни, само някакъв слаб старец правеше физзарядка на сто метра от него.
Брокман се изкъпа. Водата беше хладна, точно такава, каквато обичаше и в каквато отдавна не беше плувал. Като излезе на брега и се изсуши, почувствува облекчение. Ясно осъзна, че трябва да доведе работата докрай, независимо от това, кой беше взел „Спидолата“ — контраразузнавачи или случайни крадци. Той не допускаше, че това е работа на контраразузнаването — защо така грубо ще действуват на половината път?
Когато му изсъхнаха плувките, той се облече и тръгна за града. Към шест часа позвъни у Нестерови от един автомат близо до къщата. Телефонът, както преди, мълчеше. Брокман окачи отмерено сигнализиращата слушалка, отхвърли и последните съмнения. Дойде време да действува.
Както си бе набелязал вчера, колата остави до първия вход, по-близкия до изхода. Апартамент номер 57 беше в трети, на третия етаж.
Брокман се изкачи по стълбата, без да бърза. Отвори едната брава, после другата, съвсем спокойно, като че ли не за първи път влизаше в този апартамент. Не се страхуваше от тревога — бяха му казали, че няма никаква сигнализация. Като влезе, заключи и с двата ключа и сложи веригата.
В апартамента беше задушно. Обиколи стаите, погледна в кухнята. По всичко изглеждаше, че стопаните са заминали скоро, но не за един ден: в двете стаи креватите, шкафовете и креслата бяха покрити с избелели одеяла. Стенният часовник в хола беше спрял.
В кабинета Брокман си свали сакото, сложи го на стола и пристъпи към щателен оглед.
Преди всичко, разбира се, масата и бюрото. В бюрото трябваше да бъде огнеупорното чекмедже — ето го. Не можа да получи ключа от него, но лесно ще го открие. Все пак трябва да го потърси.
Брокман беше добре обучен да прави обиск в непознати помещения, без да оставя следи.
След около десет минути той намери ключа от чекмеджето.
Преди да фотографира книжата в чекмеджето, направи две снимки на самото чекмедже — със затворена и отворена вратичка. Както летците по време на война за документиране на хвърлената бомба първо снимат летящата бомба към целта, и след това резултата от бомбардирането.
Можеше да се каже, че той работеше без всякакво вълнение. Даже се полюбува на пръстена в чекмеджето и го премери — ставаше му точно на малкия пръст.
Всеки лист снима по два пъти, а три листа от ученическата тетрадка — по четири пъти. Тези три листа му се сториха най-важни, защото не бяха откъснати от тетрадката, значи съдържаха нещо цялостно. Като сложи всичко, както си беше, Брокман облече сакото си и погледна часовника. Беше шест часът. Сградата още не се беше събудила. Брокман излезе от апартамента, заключи с двата ключа. Никой не го срещна по стълбата.
След двадесет минути паркира колата там, откъдето я беше взел — на площадката пред „Оргтехстрой“ — тук нямаше никой още по това време. Остави я в пълен ред, даже сложи чистачките на предишното им място. Само бензинът беше доста намалял, но ще стигне до първата бензиностанция.
До гарата отиде пеша — не искаше да се поти в тролейбус или автобус, които бяха претъпкани.
Що се отнася до задачата, като че ли трябваше да е доволен от изпълнението, но премисляйки всичко подред, не изпита особена радост. Не беше осъществен вариантът да се добере до самия академик Нестеров, а получи само някакви отделни негови ръкописи. Сега трябва да изпрати филма, специалистите ще проверят какво е снимал и ако се окаже недостатъчно, ще се наложи още да поживее у Линда Николаевна неизвестно колко време. А това в същност не бе най-добрият вариант…
На гарата Брокман веднага се запъти за билет. На касата беше пълно — пред всяко гише имаше големи опашки. Като си избра една от тях, нареди се и си заповяда да не се озлобява нито към съветския пътнически жп транспорт, нито към инструкцията, която му забраняваше да се възползува от услугите на Аерофлот, поради това, че не е много желателно разузнавачът да си показва паспорта на когото и да е, а още по-малко в официални учреждения, било то и Аерофлот. Впрочем Линда Николаевна казваше, че повече време се губи при ваденето на билет за самолет, отколкото за самото летене.
След като стоя четири часа, Брокман най-после стигна до гишето. За спален вагон билети вече нямаше. За вагон с купета също. „Вземете, каквото ви дават“ — раздразнено каза някой от мъжете на опашката и Брокман получи билет със запазено място в общ вагон.
Влакът тръгваше точно, както от Москва за насам — в 21,40. Изпълнявайки инструкцията, изискваща да не стърчи на гарата, Брокман отиде в града и използува времето за запознаване със заведенията на обществено хранене. Както винаги, имаше отличен апетит.
Влезе във вагона пет минути преди тръгването.
По пътя Брокман си направи равносметка от пътуването. До къщата на академик Нестеров му се отдаде лесно да се добере — това е плюс. Но имаше и голям минус: остана без радиостанция и сега единственият начин за връзка му оставаше разпределените по дни и часове еднократни подвижни тайници. Лошо, много лошо. Но друг начин нямаше…
