Преценявайки, че сивооката блондинка се е приближила към него не току-така, той реши да се проверява много внимателно, все едно, че от това зависи животът му.
В Москва влакът пристигна, както в град К., в девет без четвърт. Брокман обикаля града до тъмно, а след това седна в електричката. По пътя два пъти слиза на малки спирки и се качва на следващия влак. „Опашка“ нямаше. Линда Николаевна му отвори вратата в къщи в дванадесет и половина през нощта.
Глава 21
Кутепов дава показания
Известно е, че когато човек се намира в затвора под следствие, най-страшна за него е неизвестността. Очакването на процеса е по-мъчително от самия процес, а присъдата, дори и най-строгата, смъква от душата непоносимата тежест на неопределеността.
Не беше трудно да се отгатне състоянието на Кутепов след първите кратки разпити. Той трескаво се стараеше да предугади какво точно е известно на следствието и до каква степен, в какво могат неопровержимо да го уличат и какво засега е в областта на предположението.
Като адвокат разбра, че добре подготвеното алиби относно Светлана Сухова не струва нищо, и както се опасяваше, беше лесно опровергано. Сега основният въпрос бе дали Светлана е жива. Ако тя даде показания, всички по-нататъшни доказателства за неговата вина ще бъдат безспорни.
Но въпреки всичко той страстно желаеше тя да бъде жива. Наизуст помнеше статиите от Углавния кодекс и знаеше, че опит за убийство с цел заличаване на друго престъпление не се осъжда по-меко, отколкото самото убийство. Но тук влизаше в сила и едно друго страшно обстоятелство.
Марков беше споменал за Карл Шлегел, оберщурмфюрера от СС. Значи на контраразузнавачите е известно военното минало на Кутепов, за чието укриване той беше готов на всичко и както сега става ясно, съвсем напразно. Историята с този проклет негатив, заради който проникна в апартамента на Дмитриеви, само му навреди. На всичко отгоре и убийство! Светлана трябва да живее, нека живее!
Думите на Марков, че Кутепов утежнява вината си, като не казва цялата истина, опитвайки се да заблуди следствието, постепенно ставаха истина за него и само един безумец или тъп олигофрен не можеше да признае това. Две денонощия не спа и нищо не яде, само пи вода. На третия ден помоли ръководството на затвора да съобщи на Марков, че Кутепов иска да даде показания…
В кабинета на Марков бяха Павел и Семьонов.
Влизайки, Кутепов видя върху двете кръгли масички до стената ключовете и бравите, които са веществени доказателства по делото, и иззетите му вещи при арестуването.
Като видя Павел, Кутепов се поспря и няколко секунди го гледа, дълбоко замислен.
— Вие сте решили да говорите? — попита Марков, когато Кутепов при повторната покана седна на посоченото му място.
— Да. Ще разкажа всичко напълно откровено. Готов съм според силите си да помогна на следствието.
— От вас се иска само истината.
— Ще разрешите ли да задам един въпрос? — с несвойствен тон умоляващо каза Кутепов.
— Моля.
— Жива ли е Сухова?
— Да.
Кутепов сякаш целият се размекна.
— Откъде ще започнем? — каза Марков. — Хайде от самото начало. За кого сте работили и как е станало това?
— През есента на петдесет и трета година имах нещастието да се съглася да сътруднича на един човек, обещах да му правя някои услуги. Тогава той работеше в някакво посолство в Москва. До миналата година не ме бяха тревожили, но през януари получих поздрави от него и ми възложиха тази задача, която завърши толкова печално. — Като се оправи от първото вълнение, Кутепов придоби дар слово.
Марков прецени това като лош симптом и прекъсна потока от думи:
— Моля да бъдете конкретен. Кой е този човек? Как се казва?
— Той се представи като Арнолд.
— По какъв начин се запознахте? Защо на вас се представи?
— Той ме знаел.
— Откъде?
— Имахме общи познати.
— От войната?
— Вижте какво…
— Ще улесним задачата ви. — Марков извади от папката служебния формуляр на бившия хауптман.
Кутепов леко хвърли поглед към жълтия лист и заговори бързо, като че ли беше чакал да му напомнят.
— Да-да, оттам. За съжаление обстоятелствата бяха много неблагоприятни…
— За това ще разкажете друг път — отново го прекъсна Марков. — Чий приемник беше Арнолд?
— Аз съм служил под командуването на оберщурмфюрера от СС Карл Шлегел, вие споменахте за него миналия път. А той имаше един приятел Хайнц Весел от разузнаването. Той идваше от Берлин.
— Весел ли ви завербува?
— Щом така се нарича…
— Добре. Кой ви предаде поздрави от Арнолд? И как?
— Не си каза името. Само паролата. Разговаряхме около един час. Говореше прекрасно руски.
— За какво говорихте?
— Той ми каза, че трябва да завържа приятелски отношения с две момичета — Светлана Сухова и Галина Нестерова.
— За какво?
— Той не спомена за крайната цел. Каза, че от време на време ще получавам инструкции. Така и стана.
— Как смятахте да се запознаете?
— Това зависеше от моята инициатива. Вие разбирате, при голямата разлика във възрастта не можех да разчитам на нещо такова… Изобщо, трябваше да проявявам изобретателност.
— В името на безкористната дружба?
— Трябваше да ги предразположа към мен, да им стана, така да се каже, духовен наставник. Да почувствуват, че съм им необходим.
— В какво отношение трябваше да ги наставлявате?
— Не искам да се оправдавам, говоря ви напълно откровено, но този човек беше, много, циничен. Той каза, че трябва да търся у хората червейчето, а ако го няма, да се постарая да го създам.
— Как пристъпихте към изпълнение на задачата?
— Отначало ги наблюдавах. Имах свободно време, когато минах в пенсия.
— Какво значи наблюдавахте?
— Често ходех в универмага, където работеше Сухова. Понякога ги придружавах по улиците.
— Те можеха да се усъмнят?
— Какви подозрения може да предизвика един безобиден старец? Освен това те са доста наивни.
— В какво се състоеше планът ви?
— Да се запозная и след това да използувам малките човешки слабости. Нали всеки обича да се облече хубаво, особено младите момичета.
— Правехте им подаръци?
— Да.
— От името на италианския инженер?
Тук за първи път Кутепов не отговори веднага: трябваше му време, за да прецени доколко бяха осведомени хората, водещи разпита. Накрая каза:
— Този италианец се появи случайно. Той донесе колет на Светлана и тогава у мен възникна идеята да използувам съществуващия факт. Подадох идеята, одобриха я и даже я доразвиха. Значи улучил съм, това им хареса, въвеждах психологически експеримент. Но той можеше да се провали от самото начало.
— Защо?
— Попаднах в обектива на приятеля на Сухова, младежа Дмитриев.
— Приятелките видяха ли ви на снимката?
— Да, но не ме познаха. Снимката не е голяма, а аз не съм на фокус. Казах, че те са много наивни. Според мен даже Светлана не забеляза изчезването на снимката и писмото на италианеца.
— Откраднахте ли ги?
— Щом може така да се квалифицира.
— Толкова се страхувахте от тази снимка, че се осмелихте да проникнете в апартамента на Дмитриеви. За да се решите на такъв риск, трябва да има сериозни причини. От миналото ли?
— Не съвсем. Има и отсега. Не бива да оставяш собствения си портрет в ръцете на хора, срещу които замисляш нещо престъпно.
— Значи още от самото начало знаехте, че ще свърши с криминално престъпление?
— Не, не, пази боже! — възкликна Кутепов. — Изобщо не предполагах докъде ще доведе всичко това. Но през месец юни този човек от Москва отново пристигна, аз му изложих всичко подробно — за взаимоотношенията между младежите, малко за характерите им. Казах и за италианеца и че може да се направи комбинация с него — дадох му писмото. Тогава той ме посъветва да се осигуря с някакъв предмет, принадлежащ на Дмитриев.
