— Запомнете — добави той, — вие отивате сега за тези цифри. Научете ги наизуст. Ако не чуете добре, ще попитате отново. И повече никакви разговори.
За предупреждението да ги научи наизуст тя би се обидила на всеки друг, но не и на квартиранта си.
Тя отиде до Москва и донесе на Брокман цифрите 67. Това беше в сряда, на 21 юни, а в петък — нова задача.
Сутринта на закуска Брокман попита:
— Според вас колко пощенски служби има в Москва?
— Не зная. Може триста, може петстотин. — Тя не разбираше за какво му е всичко това, но всичко се изясни.
— А къде се намира номер шестдесет и седем?
— Аз не живея в Москва. Дори и московчанин не ще знае такива неща, освен пощенските служители.
— Добре, това не е важно. Ще попитаме в бюро справки.
Линда Николаевна свърза, разбира се, номера на пощата с цифрите, които му бе донесла от Москва, и чакаше какво ще стане по-нататък.
Брокман си допи кафето и каза:
— Утре ще отидете в Москва. В шестдесет и седми клон на ваше име „до поискване“ ще има писмо или картичка. Трябва да я получите. За това ще ви бъде ли нужен документ?
— Разбира се.
Пощенският клон номер 67 се оказа близо до Курската гара — на улица „Чкалов“, номер 29. Наистина на името на Л. Н. Стачевска имаше картичка, на която беше написано: „Скъпа Л. Н.! Ще мина транзит през столицата на 1 юли за два дни. Трябва ми кафяв шлифер или чадър (желателно японски, автоматичен), а няма да имам време за покупката. Ако не ви затруднява, купете ми ги. Съобщете кога можем да се срещнем. Предварително ви благодаря. Ваш Н. А. Воробьов.“
(Авторът смята за свой дълг да напомни на читателя за направеното в началото предупреждение, че много от участниците в тази история имат птичи имена. Ето още едно, но то ще бъде последно.)
Напълно безобидна картичка, с най-банално съдържание. Но Линда Николаевна разбираше, че в нея има важни сведения, имащи пряко отношение към някаква операция, в която участвува и тя самата като обикновен куриер. Това леко накърняваше нейното самочувствие, тя искаше нещо повече. Вероятно Брокман по някакъв начин е забелязал нейното недоволство и пресметна, че е злоупотребил с властта си толкова често да използува старата жена да тича натам и насам, затова след като прочете картичката, каза:
— Вие извинете, Линда Николаевна, че се наложи заради мен да се печете по горещината…
— Не преживявайте, няма да ми стане нищо. Ще ми бъде даже полезно…
До 30 юни Линда Николаевна си седя в къщи, а този ден Брокман й продиктува да напише картичка и да я пусне в пощенска кутия, но не тук, а отново в Москва. Тя сложи картичката в една книга, която си взе за по пътя.
Картичката имаше следния адрес:
„Скъпи Н. А.! Получих вашата картичка. Не съм купила вещите, които искате, ще ги купим заедно, аз ще ви помогна. Ще се видим в един часа на обяд.“ И подпис: Л. С.
Адресът на картичката бе: „Москва, 167 пощенски клон, до поискване, за Воробьов Н. А.“
Линда Николаевна се зарадва на собствената си съобразителност, когато разбра, че числото 67 подсказа на квартиранта й не само номера на пощенския клон, където ще получи кореспонденцията си, но и номера на пощата, където трябва да изпрати картичката с отговора. С добавяне на единица пред цифрите количеството на информацията се удвоява. Интересно как се разшифроват другите числа и думи в картичката? Линда Николаевна се надяваше, че с време и това ще й се изясни.
Тя пусна картичката в пощенската кутия на площада до Курската гара.
На 4 юли 1972 година, вторник, в пощенския клон номер 167, намиращ се на Ленинградския проспект, номер 56, сутринта се отби мъж на около четиридесет години, среден на ръст, обикновена външност. Показвайки паспорт на името на Воробьов на гишето за писма, той получи картичката и се запъти към спирката на метрото „Летище“, но не му беше съдено да се качи в метрото: той беше спрян до дом номер 60 от един млад мъж в милиционерска униформа с лейтенантски пагони, който, козирувайки, каза:
— Моля, вашите документи.
Воробьов не очакваше това и за момент се обърка. Автоматически извади паспорта, в който беше картичката, протегна го към лейтенанта, но в последния миг издърпа картичката.
Лейтенантът дълго разглежда паспорта. Накрая каза спокойно:
— Снимката е залепена после, гражданино Воробьов.
— Глупости! — Воробьов неестествено се засмя.
— Ваш ли е паспортът? — попита лейтенантът.
— Разбира се, че е мой.
— Тогава ще се наложи да ви задържим за малко. Моля. — Лейтенантът посочи с ръка към жълтата милиционерска волга на тротоара.
Той отключи дясната врата и я разтвори пред Воробьов. След това обиколи колата и седна зад волана.
В това време Воробьов искаше незабелязано да изхвърли картичката през прозореца, заради което малко поотвори прозореца. Но лейтенантът забеляза, излезе, взе картичката, без да каже нищо, отново седна зад волана и потегли.
— Къде ме карате?
— В районното…
В районното управление на милицията се разигра следната сцена:
Лейтенантът заведе Воробьов при заместник-началника по криминалните престъпления, даде му паспорта и доложи:
— Другарю майор! Гражданинът Воробьов е задържан от мен при спирката на метрото „Летище“. Има сходство с рецидивиста, обявен за всесъюзно търсене. При задържането се опита да изхвърли през прозореца това. — Лейтенантът сложи картичката на масата.
Майорът също дълго разглежда паспорта и самия Воробьов, после прочете картичката. След това каза:
— Снимката е сменена. Как ще обясните това?
Воробьов произнесе следните думи, които нито единият, нито другият милиционер очакваха:
— Всичко това са глупости. Вие нямате право да ме задържате. Аз съм чужд поданик. Турист. Живея в хотел „Украйна“. Можете да проверите. А този паспорт не е мой.
— Ясно, че не е ваш, ние сме на същото мнение — каза майорът. — Затова ни обяснете как е попаднал у вас.
— Никога не е бил у мен. За първи път го виждам. Лейтенантът го е подхвърлил.
— Ха така! — с възхищение каза лейтенантът.
Майорът позвъни на някого по телефона, обясни за ситуацията и накрая каза: „Добре, чакам“ — сложи слушалката и се обърна към Воробьов:
— Ще ви задържим. До изясняване.
— Настоявам да ме свържете с посолството. Вие нямате право да ме задържате.
— Не се вълнувайте, вашите права няма да пострадат, всичко ще бъде според закона. — Майорът посочи стола до прозореца.
Но Воробьов не пожела да седне. Той започна да се разхожда от стена до стена. Майорът и лейтенантът си говореха нещо, без да му обръщат внимание.
След половин час пристигна Семьонов. Той изведе Воробьов.
Глава 23
Решението
Новият началник-отдел генерал Пьотр Иванович Лукин, който смени внезапно починалия от инфаркт свой стар другар и съратник генерал Сергеев, в общи линии беше запознат с операция „Резидент“, започнала отпреди много години и достигнала вече до такава степен на развитие, че трябваше да се вземе решение: или да се продължи, или да се прекрати.
Генералът се беше разбрал с полковник Марков сам да определи срока за подробен доклад, за да обсъдят всичко окончателно и да изработят линия на по-нататъшно поведение. На 3 юли Марков помоли генерала да назначи доклада за следващия ден. На 4 юли в кабинета на Лукин в 11 часа дойдоха Марков и Синицин. Те донесоха малка кинокамера, екран, кутия с филм. Марков донесе две дебели папки. Имаше още и едно куфарче, което беше затворено.
Павел окачи екрана на стената над висящата географска карта, сложи отсреща на масата камерата и до нея кутията с тясна кинолента.
Лукин покани всички да седнат и каза:
— Да започнем.
Марков припомни историята на операцията и като завърши въведението, предложи:
— Мисля, Пьотр Иванович, за по-кратко да се спрем на възловите моменти, без да засягаме съединителната тъкан.
