На осми и девети юни Брокман си почиваше, тоест спеше и ядеше, а когато не спеше, лежеше на кревата върху одеялото, сложил ръце под главата, и гледаше в тавана.
Много пъти премисли пътуването си в град К., минута по минута, крачка по крачка, без да изпусне нито един детайл. Спомни си даже такава глупава подробност — в една от телефонните кабини беше надраскано „Сонка е глупачка“, или пък валящия се жълт абажур в края на пътя към моста.
Помнеше всичките си маршрути и можеше да ги повтори от момента на излизането от паркинга на „Оргтехстрой“ до връщането си отново там. Беше сигурен, че няма проследяване след него, иначе непременно би го забелязал.
Но нямаше право да бъде толкова сигурен, че изчезването на „Спидолата“ е случайно. Не е открадната от когото и да е, а от него…
И какво ще се получи, ако допуснем, че онази, сивооката, му е изиграла този номер, а след това го черпи мармалад с приспивателно? Глупаво положение!
Ако сивооката е прикрепена към него, значи той е бил на мушка още от първата крачка. Значи са го следили, но той не е забелязвал, въпреки че проверяваше много внимателно, а после изведнъж — ни в клин, ни в ръкав — решават да му кажат: ние не само те следим, но и знаем всичко за теб. Не можеше да се обясни по друг начин тази кражба. Но защо така грубо си нарушават плана? Този вариант изглеждаше за Брокман чиста фантазия.
Той обмисляше въпроса и от другата страна. Да предположим, че всичко е замислено с цел да го лишат от радиостанцията. Но никой, освен Линда не знаеше, че има „Спидола“. Ненапразно Монаха му я набиваше в главата, като му обясняваше колко внимателно трябва да крие нейното съществуване. Наистина, онзи тип от редакцията беше видял „Спидолата“, но на Линда Николаевна можеше да се вярва — онзи отдавна работел във вестника като домакин и няма нищо общо с контраразузнаването.
Накрая имаше и трети вариант: да допуснем, че контраразузнаването го е разшифровало до пътуването му в град К. Позволили са му да проникне в дома на Нестеров, да намери там всичко, което му е нужно — може би и подхвърлени лъжливи документи, но все пак така са устроили кражбата, че той да разбере това. Получава се пълна нелепост. Ще престане да уважава себе си, ако смята такива варианти за възможни.
Размислите свършиха с това, че Брокман откри у себе си леки признаци на неврастения и прецени възникналите съмнения вредни за здравето и работата му.
По мръкнало на девети юни Брокман извика Линда Николаевна в стаята си за важен разговор — че ще бъде важен, Линда разбра по плътно затворените прозорци и спуснати щори, въпреки чудесната топла вечер.
— Знаете ли къде се намира улица „Първа Брестка“ в Москва?
— Тя започва от площад „Маяковски“ към Беларуската гара и върви паралелно с улица „Горки“.
— Така… Аз не я зная, но там от лявата й страна, ако се тръгне от площад „Маяковски“ към нея, а не към гарата, трябва да има тухлена къща, от която са изселени живущите, и до нея празно изоставено място. Запомнете всичко точно.
— Да, да, слушам внимателно.
— Ще вземете ето какво. — Брокман и показа една празна кутия от цигари „Столични“ с откъснат капак. Още от първия ден на пребиваването си у Линда Николаевна той пушеше „Столични“. — В нея, както виждате, няма нищо, но не я слагайте в чантата.
— Добре.
— По-нататък. Ето ви два телефона. — Той показа къс от вестник, на бялото поле на който бяха написани два номера. — Не е нужно да се осланяте на паметта си, затова ги вземете, но в никакъв случай не бива да ги губите. Ще ми ги върнете.
— Не се тревожете.
— Ще отидете на площад „Маяковски“ и ще позвъните на първия телефон. Ще ви се обади мъжки глас. Ще кажете: „Набрах две, девет, едно, четирийсет и три, тринайсет“. Това е вторият телефон, който е написан тук. Ще ви отговорят: „Не, последните цифри са тридесет и едно“. Ако отговорът е друг, ще позвъните още веднъж. Но едва ли ще се наложи. Запомнихте ли?
— Да, да. Продължавайте.
— Трябва да позвъните точно в дванайсет… Е, плюс — минус две минути…
— Ясно.
— По-нататък. Ще се разходите половин час, а след това ще отидете на „Първа Брестка“. Ще минете през изоставеното място и ще хвърлите тази кутия. По-добре към средата. И незабелязано.
— Разбирам.
— След това ще повървите по тази улица. Едва ли някой ще вземе празната кутия без капак, но вие все пак ще проследите… Може вятър да я отнесе, а това не трябва да става.
— Ами ако изведнъж завали? — каза Линда Николаевна. — Ще се намокри.
— Това не е страшно. Слушайте по-нататък. Между дванадесет и половина и един часа на обяд някъде наблизо ще спре кола. С дипломатически номер. Ще излезе мъж с куче. Когато той отиде към запустялото място да се разхожда, изчезвайте оттам и веднага в къщи.
Линда Николаевна имаше чувството, че наблюдава цялата тази сцена някъде отстрани, но тя е съвсем млада, седят двамата в мрачината при защорени прозорци и водят таен разговор и този безстрашен мъжествен красавец изпраща своята вярна помощничка на път, пълен с опасности и коварни капани. Ох, как чакаше тя този възвишен миг!
Но Брокман прозаично продължи:
— Вие се обличате… много… как да кажа… шикозно. — Той имаше пред вид не за годините, но това беше несправедливо. Линда Николаевна се обличаше с вкус; при това знаеше, че изглежда по-млада от своите шестдесет години и съблюдаваше точно мярката, без да отива нито в едната, нито в другата крайност. Защо да се състарява с дрехите?
— Добре, ще облека един старичък костюм — покорно се съгласи тя, но погледна така, като че ли искаше да каже: „Какво значение има как ще съм облечена?“
В събота, на 10 юни, Линда Николаевна пристигна в Москва и направи всичко така, както й бе наредил нейният наемател. Всички описания съвпадаха, освен едно. Тя очакваше да види дипломата с добре гледано голямо куче от рода на дог или доберман-пинчер, а този излезе от колата с такса в ръцете си. Наистина, таксата беше чиста, но когато дипломатът я остави на тротоара, гледката не беше много изискана. Но, от друга страна пък, всичко изглеждаше съвсем естествено — грижлив стопанин разхожда своето куче.
Дипломатът вдигна от земята хвърлената от Линда Николаевна празна цигарена кутия, разходи се с таксата, като я държеше на въженце, из запустялото място около три минути. Линда Николаевна го наблюдаваше отдалеч, докато влезе в колата си, и така наруши дадената й инструкция, но това беше дреболия.
Като се върна в къщи, тя се отчете пред Брокман и, давайки му бележката с телефонните номера, каза:
— Между впрочем аз ги запомних.
— Още по-добре — каза Брокман. — Постарайте, се да не ги забравите, ще ви трябват още.
Измина една седмица и следващата събота Линда Николаевна отново замина за Москва, но не за да остави или вземе някакво послание, а само да позвъни на онзи телефон. Този път имаше известна вариация. Преди тя попита: „Набрах две, девет, едно, четирийсет и три, тринадесет“. Отговори и мъжки глас: „Не, последните цифри са тридесет и едно“. Сега нейните последни цифри на паролата бяха тридесет и едно, а отговорът — тринайсет. По-нататък тя трябваше да каже: „Извинете, моля“ — и да запомни дума по дума какво ще й отговорят.
Тя чу в слушалката вече познатия глас, който след размяна на паролите каза: „Нищо, на всеки се случва“.
Когато Линда Николаевна предаде тези думи на Брокман, той се развесели. Това на свой ред зарадва и нея, тъй като, откакто се беше върнал от град К., нейният обожаван наемател изглеждаше твърде суров и това създаваше неуютна атмосфера в къщи.
След три дни Линда Николаевна отново тръгна за Москва да звъни на онзи телефон. Оставаха същите условия, както първия път, с една разлика: на въпроса й за набрания телефон трябва да отговорят не „тридесет и едно“ и не „тринайсет“, а да назоват съвсем други цифри. Какви — Брокман не знаеше. Той каза, че могат да назоват всякакво число, дори и тризначно.
