— Как се чувствува Светлана? — унило попита тя.
Орлов каза истината:
— Засега не е добре.
— Говорихте ли с нея?
За човек, извикан не заради формалния разпит, а затова, че е съпричастен към разследването на едно тежко престъпление, отговорът на този въпрос има първостепенно значение: по-лесно е да се отговаря на въпросите на следователя. Но ще бъде крайно наивно да се мисли, че ей така, без много труд ще навлиза в тайните на следствието. Именно затова Орлов, както и Семьонов, разбраха, че Нестерова зададе въпроса без всякаква задна мисъл.
— Не — каза Орлов. — Тя не може да говори. В безсъзнание е.
Галя наведе глава. След кратка пауза Орлов попита:
— Отдавна ли дружите с нея?
— От училище, от осми клас.
— Познавате ли майка й?
— Разбира се.
— А Виктор Андреевич кога се появи?
— Миналата година.
— Как Светлана се запозна с Виктор Андреевич?
Галя не отговори веднага, просто искаше да си спомни подробностите.
— Той познаваше Пиетро.
— И Пиетро ли ви запозна с Виктор Андреевич?
— Не. Виктор Андреевич донесе на Света колет.
— Какъв колет?
— Пътувал до Италия и Пиетро изпратил по него някои неща.
Семьонов погледна Орлов, направи някакъв знак с ръка във въздуха, непонятен за Галя, но Орлов прекрасно го разбра, стана и отиде до бюрото, извади от чекмеджето снимката и я подаде на Семьонов, а той я сложи пред Галя:
— Казвате, че Виктор Андреевич познаваше Пиетро. Вижте тази снимка внимателно…
Галя учудено погледна познатата й снимка и вдигна очи към Семьонов.
— Това сме ние в кафенето „Над реката“.
— А според вас кой е този на съседната маса? Вижте, надига се от стола.
Тя отново погледна снимката и каза неуверено, полувъпросително:
— Прилича на Виктор Андреевич.
Когато оня ден Орлов показа на Галина Нестерова увеличеното лице на Виктор Андреевич от тази снимка, тя ясно, без колебание го позна, а сега се поколеба. Това е лесно обяснимо, но при едно условие — ако в момента на фотографирането приятелките още не са го познавали.
Орлов попита:
— Тогава вие познавахте ли Виктор Андреевич?
— Не… Не… Той по-късно дойде при Светлана, много по-късно — съживила се за малко, отговори Галя.
— А тука той е отделно, така ли? — попита Семьонов.
— Във всеки случай не е с нас…
— И той не ви ли заговори тогава?
— Не.
— Какво излиза? Нали казвате, че са се познавали с Пиетро…
— Не мога да разбера — виновно си призна Галя.
Орлов и Семьонов се спогледаха. Едно от двете: или Виктор Андреевич и Пиетро Матинели действително се познават добре до момента на фотографирането и тогава трябва да се предполага, че има някакъв сговор между тях, или са съвсем непознати и към всичко последвало по-нататък има отношение само Виктор Андреевич.
— Добре — каза Семьонов. — Виктор Андреевич ви е предал колет от Пиетро… Какво имаше в него?
Галя леко сви рамене. Явно, въпросът й беше малко неприятен.
— Разни вещи… Козметика…
— Скъпа ли беше пратката?
— Да… Достатъчно скъпа — неохотно отговори Галя.
— Вещите италиански ли бяха?
— Не само италиански.
— За вас също ли имаше нещо? — продължи Семьонов.
— Онзи път… — Тя се замисли. — Извинете, трябва да си спомня…
— Нима имаше и друг път? — без да чака отговора на предния въпрос, попита Семьонов.
Галя кимна.
— И пак чрез Виктор Андреевич?
— Да.
— И колко колета получихте?
— Три — каза съвсем тихо Галя.
Замълчаха. После отново започна Орлов:
— И какво? Как беше мотивирано всичко това?
— Виктор Андреевич казваше, че Пиетро обича Светлана.
Орлов не обясни какво има предвид, но Галя разбра и млъкна. Това подсказа на Орлов и Семьонов, че въпросът е попаднал върху готова почва, ако може така да се каже, излиза, че вече е задаван такъв въпрос. И отговорът идва от само себе си.
— А лично за себе си Виктор Андреевич не искаше никаква изгода, така ли?
Галя като че ли започна да се уморява от този, разговор. Твърде голямо беше напрежението за нея през последните два дни. Тя въздъхна дълбоко и продължително и каза още по-тихо:
— Напротив.
— Как да разбираме това? — попита Семьонов.
— Той ни черпеше даже.
— Били ли сте у него в къщи?
— Не.
— А той у вас?
— Бяхме веднъж за около един час. Тримата…
Семьонов каза:
— Е, хайде… За днес стига. Благодаря ви, Галина Николаевна…
Тя стана. Станаха и те.
— Ще ви трябвам ли още? — попита тя.
— Не е изключено — каза Орлов. — Това тревожи ли ви?
— Ами вижте, майка ми настоява да отида на почивка.
— Далече ли?
— В Крим.
— Но ако не греша, в института сега започва сесията.
— Аз си взех зачотите, а изпитите може и после.
— Е, това си е семейна работа — каза Семьонов. — Само ни оставете адреса и може да заминете.
Орлов й даде един лист от бюрото, извади от джоба химикалка. Тя написа адреса на приятеля на семейството, генерала в оставка, у когото тя и майка й почиваха няколко години подред: Крим, Алуща…
След като освободиха Галина Нестерова, Орлов и Семьонов се разделиха. Всеки си имаше своя работа.
Орлов извика Алексей Дмитриев и тръгнаха заедно първо у Алексей в къщи, после в гаража. Орлов се интересуваше от бравите, макар че малко ги разбираше, на вратата в апартамента и от гаража. След като ги разгледа, той позвъни от телефона на Льоша във вагоноремонтния завод, където работеше старият шлосер, великият спец по бравите, до чиято помощ прибягваше криминалният отдел за експертиза и консултация, и изпрати кола за него. Докато чакаха шлосера, Орлов и Льоша беседваха на отвлечени теми, пиха квас, приготвен от бащата на Льоша още за Първи май. Когато шлосерът пристигна, Орлов каза на Льоша, че трябва да извадят бравата от външната врата на апартамента и катинара от гаража, а на тяхно място да поставят нови. Орлов даде пари на шлосера и го изпрати в магазина да купи брави. Орлов се интересуваше от тези части на старите брави, които се докосват до ключа при отваряне и затваряне. Шлосерът трябваше да разглоби бравите и да занесе упоменатите части в оперативно-техническия отдел на управлението. Но преди това чичо Ваня трябваше да постави новите брави.
След като даде тези разпореждания, несложни за века на научно-техническата революция, но жизнено необходими не само за запазване имуществото в апартамента на Дмитриеви, а и за следствието по делото, Орлов си тръгна.
Несравнимо по-сложна беше поставената от Орлов задача на специалистите от оперативно-техническия отдел. Те трябваше да отговорят на един въпрос: дали бравите от апартамента и гаража на Дмитриеви са отваряни някога с някой от дадените им единадесет ключа. Тези ключове Орлов беше намерил из разните чекмеджета и сандъчета в квартирата и гаража на Виктор Андреевич Кутепов.
Задачата беше трудна, особено ако се има предвид времето, което винаги работи в полза на престъпника и против тези, които го търсят. Този, който е участвувал в кражбата на семейство Дмитриеви, е отварял бравите преди една година. Колко пъти след това те са отваряни и затваряни?… Нима може да се задържи в бравите някаква следа от страничен ключ в продължение на една година?
Извънредно трудна задача за лаборантите експерти-криминалисти, но в практиката си Орлов имаше случаи, които му позволяваха сега да вярва даже в невъзможното. Например онова неотдавнашно дело за убийството на колекционера Ю. Имаше различни версии — около двадесет, и всички еднакво правдоподобни и убедително обосновани. А Орлов се спря на най-неправдоподобната. Човека, когото той заподозря, имаше сигурно алиби. И нито една, макар и косвена, улика. И най-важното, че подозираният твърдеше, че никога не е ходил в квартирата на убития и даже не знае адреса му, а Ю. беше убит в дома му.
