— Кога се запознахте със Светлана?
— През май миналата година. Днес се запознахме, на другия ден заминах.
— А тя писала ли ви е?
— Джовани ми донесе едно кратко писъмце от нея.
Семьонов отвори своето плоско куфарче, извади от плика снимката, направена от Льоша в кафенето „Над реката“.
— О, аз имам такава снимка — зарадва се Пиетро. — Поставил съм я на масата си в Милано.
— От Светлана ли е?
— Да, беше в плика.
— Погледнете внимателно, познавате ли всички?
Въпросът беше поставен нарочно неопределено.
— Това е Светлана, това Галина, а това съм аз. — Нокътят на Пиетро премина през лицето на Виктор Андреевич, който се намираше между Светлана и Пиетро и малко над тях.
Семьонов сложи снимката в куфарчето и попита:
— Има ли сред тукашните ви познати човек на име Виктор Андреевич?
Пиетро се позамисли.
— Има Виктор Дибенко… Виктор Сазонов… Как са по баща, не зная.
Семьонов се надигна от стола. Пиетро също стана.
— Още веднъж моля да ме извините за безпокойството — каза Семьонов.
— Може ли да ви попитам нещо?
— Моля.
— Какво е станало със Светлана?
— Тя внезапно се разболя.
— Може ли да я видя?
— Лекарите забраняват.
— За дълго ли?
— Страхувам се, че да.
— Това е… как да кажа? Сериозно ли е?
— Доста неприятно. Но не е смъртоносно.
— Но от какво се е разболяла? Може би са необходими лекарства?
— Лекарства има.
Пиетро разтвори дланта на лявата си ръка върху сърцето и удари с десен юмрук по нея:
— По дяволите! Защо така? — Той толкова се развълнува, че изведнъж забрави всичко, което знаеше на руски.
Семьонов счете за ненужно да го утеши.
Като се прибра в кабинета си, той позвъни на Орлов:
— Ти не усещаш ли, че нашата кола буксува?
— Защо? — попита Орлов.
— Моят клиент не познава твоя.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Няма причина да не вярвам, макар че всичко може да се предполага.
— Ако ти си прав…
— По-добре ела.
— Може. Само че най-напред трябва да намина към специалистите.
За да опишем правилно настроението на Орлов, по-добре да заимствуваме едно сравнение от бита на гостоприемните домакини. Как се чувствува оправната домакиня при очакване на много гости, когато в най-голямата стая на дългата маса върху дебелата покривка, щръкнала по ъглите от колосването, в овалните, кръгли и квадратни блюда се извисяват пет вида салати, а в плоските чинии — рибни и месни предястия — домашен специалитет, когато в печката се допича едра зачервена пуйка, а на балкона в голямо гледжосано гърне чака своя час туршията от ябълки? Но няма да продължаваме в този дух, тъй като сравнението с домашно-гастрономическия ред не е много подходящо тук и може да не се хареса на Орлов, макар че той има чувство за хумор и няма да се обиди от това сравнение. То е неподходящо най-вече заради това, че Орлов понастоящем е лишен от семейни радости, тъй като младата му жена-архитект замина за Далечния Изток да представи на поръчителите своя проект. Накратко казано: Орлов се чувствуваше отлично, когато вървеше по дългия коридор в другото крило на управлението, където бяха лабораториите на оперативно-техническия отдел. Той трябваше да получи официално, отпечатано на машина, подписано и подпечатано потвърждение на това, което преди беше видял със собствените си очи в лабораторията с лазерния микроанализатор.
В катинара от гаража на Алексей Дмитриев не намериха следи от чужд ключ. Затова пък в бравата от апартамента тези следи бяха толкова ясни, че нямаше никакво място за съмнение. Старши инспекторът, направил анализа, обясни на стоящия зад гърба му Орлов, че чуждият ключ не е съвпадал точно с резбата на бравата и е оставил следи, а собствените ключове са толкова изтъркани, че не са изтрили тези следи.
Старши инспекторът направи съответната бележка върху един от единадесетте прономеровани плика — според броя на представените за експертиза ключове. След това сглобиха бравата и опитаха да я заключат и отключат с отбелязания ключ. Малко трудно, но ключът ставаше.
Орлов благодари от все сърце на експерта, взе бравите и ключовете и ги занесе в кабинета си, като ги скри в касата, където обикновено пазеше веществените доказателства.
Той беше в чудесно настроение, тъй като се беше подготвил добре за бъдещата — както сам се надяваше — среща с Кутепов. Друг е въпросът дали ще му се наложи да се срещне с него лично. Но в края на краищата това не е толкова важно…
Като каза на секретарката на отдела къде могат да го потърсят в екстрени случаи, Орлов се отправи към Семьонов.
— Ако ти си прав — влизайки в кабинета, повтори думите си, на които го беше прекъснал Семьонов, — ако твоят клиент не се познава с моя, то цената на Кутепов значително се повишава. Ето, чети.
Семьонов пробяга с очи заключението на експертизата и каза:
— На милицията й върви.
— Така е — с удоволствие призма Орлов, — но се опасявам, че Кутепов ще премине в твои ръце. Погледни само как се страхува от популярност: не е искал да се фотографира, а след това заради тази снимка се вмъква в чуждия апартамент. Не е глупав гъсокът.
— Като че ли го няма сред криминалните…
— Той не е криминален. Тук има нещо друго.
— А аз се мъча да гадая от какво толкова се е изплашил заради една снимка? — каза Семьонов неумело наивно. — Има и паспорт, и служебна карта. В личното му дело също има снимка. Да не е станала някаква злополука, да са го пречукали…
Орлов очакваше такива разсъждения.
— Видях личното му дело — там няма снимка. Служебната карта човек носи със себе си. А в паспортния отдел кой ще се сети да гледа снимката? Не-е, той се страхува точно от безконтролната фотореклама. Лежи някъде в аналите неговата физиономия, непременно лежи… — Орлов погледна Семьонов с премрежени очи. — Слушай, престани да си правиш експерименти с мен. Ти самият как мислиш?
Семьонов се усмихна.
— Знаеш ли какво мисля?
— Кажи де!
— Може да е смахнат тоя твой Кутепов?
— Фантазирай по-нататък.
Семьонов се облегна на стола и започна наставнически:
— Вие имате на лицето си красноречив белег, другарю детектив. Може човек да се досети, че е получен при изпълнение на служебния дълг. Така ли е?
— Да допуснем.
— Любопитно е да чуем къде и кога?
— Ще ти разкажа някой път.
— Добре, няма да се отклоняваме… Освен белега имате доста голям кичур побелели коси, те също трябва да са резултат от службата. Така ли е?
— А също така стоене на дълга опашка за квас през горещите дни. — Още при първото си запознаване със Семьонов Орлов беше забелязал неговия маниер да прави такива встъпления, когато имат сериозен разговор. Този маниер му харесваше и той с удоволствие му пригласяше.
— И така, къде отиде вашият опит, другарю детектив? — продължи Семьонов. — Кой нормален човек ще започне да ходи по апартаментите заради една-единствена снимка, а още повече, че тази снимка може да е правена при затворен обектив? Защо три пъти е донасял на прекрасното младо момиче колети със скъпи вещи, а след това изведнъж е решил да го убие? Мълчите? — Семьонов стана, отвори прозореца.
— Да — съгласи се Орлов, — с мотивите положението се влошава.
— Там е работата, Миша — с обикновен тон каза Семьонов. — Ти, разбира се, си прав, Кутепов не се побира в стандартните рамки. Не е субект от градски мащаб.
— Смяташ, че Москва ще поеме делото в свои ръце?
— Ще бъде добре, ако е съвместно с нас.
— При това положение аз нямам вече какво да правя.
След това Семьонов разказа на Орлов за своето посещение при Пиетро Матинели. За него беше интересно да сравни отговорите на Пиетро с това, което бяха научили от Галина. Нестерова. Не беше възможен сговор между него и нея, а ако е така — техните думи заслужаваха внимание. Може би те знаеха много повече неща, но не им бяха задавали повече въпроси…
