Тъкмо в това време оперативно-техническият отдел беше получил нов прибор — лазерен микроанализатор и началник-отдела Лузгин изнесе кратка лекция пред инспекторите от криминалния отдел и следователите от прокуратурата, разказа им за широките възможности на този прибор, призова всички да не забравят за него в ежедневната си работа.
Като че ли Орлов първи прибягна към помощта на лазерния микроанализатор. Експертите от отдела взеха образци от дамаската на креслата в квартирата на Ю. и костюма на заподозрения. Спектроанализът фиксира в тъканта на едно от креслата наличия на власинки от плата, от който беше ушит един от костюмите. И когато Орлов каза на престъпника с какъв костюм е бил облечен, когато се е намирал в квартирата на Ю., и в кое кресло е седял, онзи се разчупи като орех под чугунена ютия — с първия удар го смаза.
Така че, ако някой от ключовете от връзката, която Орлов даде в лабораторията, е мушкан в бравите на Дмитриеви, криминалистите ще намерят следите му, ако не… Е, какво пък, в такъв случай Орлов ще завърже своята инициатива заедно с индукцията и дедукцията в една кърпа и ще отиде да се учи при стажанта Удовицки, който работи в управлението вече три месеца и всичко прави строго по учебниците и по наставленията на теоретичните светила на юриспруденцията. Не, той, Орлов, випускникът на МГУ, категорично е за науката, но явно не умее да приложи в практиката най-новите научни достижения. Ако се окаже, че Кутепов тук няма нищо общо, Орлов ще се опита ignotum per ignotus2.
Работата на майора от държавна сигурност Евгений Михайлович Семьонов беше от много по-деликатно естество. Предстоеше му да изясни каква е ролята на италианеца Пиетро Матинели в тази история. Когато работата засяга чуждестранни граждани, правата на следователя се регламентират не само от закона. Той тук навлиза в една област, където, освен обикновените норми действуват и правата на протокола.
Семьонов прекара пет часа в Химкомбината, където Матинели заедно с други италиански специалисти, съветски инженери и работници е монтирал италианските машини в азотноторовия комплекс. Майорът проведе разговор с няколко работници от комбината, в това число и с инженера, който имаше право да нарече Пиетро Матинели свой приятел (те си пишеха писма, инженерът даде на Семьонов да прочете писмата на Пиетро). От отзивите на хората, които обикновено са по-точни от всякаква писмена характеристика, се изгради един удивително симпатичен образ на цялостен, открит и прям човек, умеещ и да се пошегува, и да не се обижда от шегите, по руски незлоблив. Той не се стараел да си извоюва авторитет, не се подмазвал, не се нагаждал, а дори започнали да търсят неговите съвети. Целият му живот бил наяве. Даже семейните проблеми на Пиетро станали известни едва ли не на целия комбинат, когато получел писмо от Милано (привеждал се случая с писмото от майка му, в него тя се оплаквала от сестра му, която изчезнала от къщи за три дни). Пиетро участвувал в художествената самодейност на комбината — разбира се, като певец. Взел участие и в отбора по баскетбол. (И между нас казано, той бил най-добрият сред ИТР играч на покер.) За разлика от някои свои съотечественици Пиетро работел не „от“ „до“, а толкова, колкото налагала работата, просто до премаляване, както бяха свикнали съветските инженери при общите монтажи. Изобщо беше си спечелил доверие на „свой човек“, което не се дава така лесно.
Всичко това имаше немаловажно значение за характеризиране личността на Пиетро Матинели. Но за майор Семьонов беше по-важно как той ще се държи при сегашното си пристигане.
Пиетро трябваше да престои в града само четири дни. Целта на командировката му бе окончателно да регулира дребните несъответствия с първоначалния проект, които се бяха появили през изтеклата година. Италианската фирма, загрижена за запазване на високата си марка, настояваше за изключително точно изпълнение на поръчката и именно заради това идваше инженер Матинели.
Той пристигна от Москва със самолета в четиринадесет и двадесет. Посрещна го инженерът, с когото Пиетро се беше сдружил и на когото пишеше писма. Те се прегърнаха и потупаха по гърба. След това, оживено разговаряйки, дочакаха предаването на багажа, всеки взе по един куфар и излязоха на площадката, където ги чакаше колата от комбината.
За Пиетро беше запазена стая в хотел „Москва“, където беше живял цялата година, сега един етаж по-надолу. Другарят му смяташе, че той те поиска да се настани и отдъхне, но Пиетро го помоли най-напред да го закара до универмага. Като остави в колата в недоумение своя посрещач, Пиетро се скри зад въртящата се врата.
Изкачи се по стълбата, взимайки по две стъпала наведнъж. Но поривът му пресекна, когато видя зад паравана на грамофонните плочи не тази, която беше зажаднял да види.
— Кажете, моля, Светлана Сухова… — започна той смутено и момичето, намалявайки звука на грамофона, където се въртеше „Дилайла“ в изпълнение на Том Джонс, не му позволи да довърши:
— Тя не е на работа.
— Извинете, само за днес ли, или…
— Идете при директора. Аз не зная.
Тя с двете ръце — първо надолу, после надясно — му показа как да отиде при директора. Пиетро изтича по стълбата.
Директорът, необикновено пълна жена с миловидно лице и мъжки глас, най-напред поиска да разбере кой е Пиетро, а след това вече каза, че Сухова е много болна и лежи в болница. Тя не му даде нито адреса на болницата, нито домашния адрес на Светлана.
От универмага Пиетро се върна в колата като от погребение. Приятелят му не разбираше откъде се появиха тези облаци върху челото на веселия допреди десет минути италианец, който все питаше: „А помниш ли?“, и звънко се смееше по всеки повод. Разбира се, не беше трудно да се досети, но тактично се престори, че не забеляза нищо. Като отнесе куфара до стаята, той се сбогува с Пиетро и му каза, че утре ще го чакат в комбината. Колата ще бъде на входа в девет часа.
По пътя за хотел „Москва“ майор Семьонов си спомни прочетения в Юрий Олеша израз — скомина на душата. Отначало си помисли, защо му хрумна така изведнъж? Но веднага разбра — този израз съвсем точно определяше неговото състояние сега. Паметта му уточни веднага, че Олеша го беше казал не за душата, а за пръстите. Може някой също да е писал за скомина на душата, но Семьонов не си спомняше кой. Той перифразира произволно: именно някаква противна скомина на душата му се появяваше винаги когато мислеше за неизбежното посещение при Пиетро Матинели. Той се чувствуваше едва ли не виновен. И знаеше, че скомината няма да премине, докато не приключи с този неприятен въпрос. Но да се настройва на такава вълна, щеше да бъде непрофесионално. Ето защо, качвайки се с асансьора на етажа, където живееше Пиетро Матинели, майор Семьонов се постара да се успокои.
Италианецът все още беше мрачен, но посрещна Семьонов приветливо. Като изслуша искреното съжаление, че се е наложило да го безпокоят и погледна разтворената служебна карта на Семьонов, той не вдигна очи и не се огорчи.
Седнаха около малката масичка. Запалиха по цигара. Семьонов каза:
— Аз ви виждам за първи път, но ми са известни много неща за вашия живот.
— С какво мога да ви бъда полезен? — вежливо попита Пиетро.
— Необходимо ми е да чуя някои неща лично за вас. Не се ли интересувате защо и откъде съм събрал сведенията за вас?
— Това ми е все едно — безразлично отговори Пиетро.
— В такъв случай няколко въпроса. Познавате ли продавачката в универсалния магазин Светлана Сухова?
— Да, разбира се. — По лицето на Пиетро можеше да се, забележи, че той иска да зададе ответен въпрос, но се въздържа.
— Изпращали ли сте й от Италия колети?
— Колет… Да, изпращал съм.
— Вие ме поправихте. Може би не чух добре?
— Да, един колет.
— Кога беше това?
— О, още през миналата година… Да, в края на юли… Джовани тогава пътуваше за насам.
— А писма писали ли сте й?
— Две.
