— Ти какво ме конвоираш? — пошегува се Семьонов.
— Давай-давай.
Трябваше да свършва. Нямаше смисъл от продължение. Брокман го водеше в гората не за да сподели секретни работи.
Семьонов даде сигнал на другаря си, а самият той, като замахна рязко с шлифера в лицето на Брокман, за да го заслепи, с една хватка на джудо го повали на земята. Дотичалият другар му помогна да обезоръжат Брокман и да му вържат ръцете.
Глава 26
Очна ставка
Както трябваше да се очаква, на разпитите Брокман си призна само онези неща, за които имаше убедителни доказателства. Това ставаше постепенно, от малкото към голямото. При това полковник Марков от самото начало се придържаше към следната тактика: задавайки въпроса, той изхождаше като че ли от това, че разпитваният обезателно ще отрича всичко и след всеки отрицателен отговор той предлагаше съвместно да направят разбор защо отговорът е неверен и в какво се изразява слабата позиция на разпитвания. Подобна система изисква много време и търпение, затова пък не остава място за недомлъвки и неяснота.
Основното в избраната тактика на Марков беше преднамереното самоограничаване: разпитвайки Брокман, той не използуваше за разобличаването му никакви сведения, получени по-рано от Михаил Тулев. Това поставяше двете страни в равни условия и по такъв начин всяко придобито признание беше резултат на открита борба и затова имаше особена доказателствена сила.
Ако кажеха на Марков, че един от мотивите, подбудили го да избере именно този начин на действие, е желанието да покаже сам себе си, че той както преди желае да върви не по линия на най-малкото, а на най-голямото съпротивление и с това ще успокои професионалното си самолюбие, засегнато от батумския епизод — ако някой беше изказал такова мнение, Марков, слагайки ръката на сърцето си, нямаше да го опровергае. Но все пак главният мотив на неговите действия беше съвсем друго, твърде по-важно съображение: предвиждайки поведението на Брокман, той пази фактите, събрани от Михаил Тулев, за последен удар. Нека Брокман се подхранва от илюзията, че на следствието е известен само малък откъс от неговия живот — от 28 май до 5 юли 1972 година. Толкова по-силно ще почувствува той несигурността на своето положение, когато ще изложат целия му живот и когато самият Тулев ще го погледне в очите.
А засега следствието се развиваше по този ред.
Като начало Брокман, заяви, че е изпратен в Съветския съюз с единствена задача — да дочака и посрещне човек на име Воробьов, който трябвало да му предаде нещо, а той, Брокман, това нещо трябва да го скрие на закътано място, например да го закопае в земята. За съдържанието в тубичките той нямал никакво понятие. Дали допуска, че това „нещо“ може да бъде биологическо или химическо средство за война? За това той не се е замислял.
У Брокман е намерен пистолет, който стреля с игли като перца, чието острие е отровно. За какво му е нужен този пистолет? За самоотбрана. А микрофотоапаратът? Така, за всеки случай. А домакинският сатър, затънат в карираната торба? За да изкопае с него дупка в земята и да закопае пратката — това беше правилен отговор.
Когато показаха на Брокман „Спидолата“, той заяви, че я вижда за първи път. На въпроса дали смята за неопровержими данните от дактилоскопичната експертиза, Брокман отговори утвърдително. Марков попита: „Държали ли сте някога този приемник в ръцете си?“ Брокман каза: „Не“. Тогава му взеха отпечатъци на пръстите и дланите и в негово присъствие проявиха оставените следи върху кутията на „Спидолата“, които бяха много. След това наместиха на екрана отпечатъците на Брокман и тези върху „Спидолата“. Те съвпадаха толкова точно, че Брокман, като прекъсна специалиста, който беше започнал да дава технически обяснения, призна, че „Спидолата“ се е намирала у него от 17 май до 6 юли.
След този водевилен пролог Марков показа на Брокман документален филм за пристигането му в град К. и посещението му в дома на академик Нестеров. Брокман призна, че той е имал не една, а две задачи.
След това Марков му показа кадри с Линда Николаевна Стачевска и дипломата с таксата. Брокман заяви, че той не може нищо да каже по този повод, тъй като няма никакво отношение към това. На него съвсем не му е понятен смисълът на действията на неговата хазяйка и предназначението на празната цигарена кутия. На въпроса къде е филмчето от дома на Нестеров, Брокман заяви, че се е осветил и го е изхвърлил.
С това първият сеанс с Брокман завърши.
Линда Николаевна се държа малко по-другояче. На първия разпит тя заяви, че е принципен противник на съветската власт, която смята за незаконна, и е готова да понесе за това всякаква отговорност, но не е извършила никакви практически действия в ущърб на държавата. На въпроса за Брокман каза, че се е запознала с него случайно, а след това й станал симпатичен и изпълнявала някои дребни негови поръчения. Съзнавала ли е, че тези поръчения са свързани с неговата нелегална дейност? Не. Тези поръчения не съдържали нищо престъпно. Получавала ли е пари за своите услуги? Не. Само за квартирата.
Марков каза, че на контраразузнаването е известно миналото на Линда Николаевна и потвърди това с документи. Тя не се отказваше от миналото си, но направи уговорка, че и по време на войната не е извършила нито една постъпка, която би могла да бъде подсъдна. Тя не счита своето поведение за измяна към родината по същата причина, че не признава за законна съветската власт.
Марков каза, че нейното екстравагантно обяснение служи за великолепно доказателство, че няколкото управляващи от разстояние малки диктатори на дребни държави, които не признават Съветския съюз, имат в лицето на Линда Николаевна Стачевска верен съюзник, но това за Марков никак не е интересно.
За Линда Николаевна също беше организиран документален киносеанс. Но това не я разубеди: тя продължаваше да твърди, че е изпълнявала поръченията на своя квартирант, не виждайки в тях нищо криминално.
За да се отърве от излишно губене на време, Марков устрои очна ставка между Брокман и Линда Николаевна и стана свидетел на не много приятна сцена. Не, той не си правеше илюзии относно моралните качества на тези хора, срещу които се бореше според служебния дълг, по убеждение, но отблизо да наблюдава тази човешка сган му беше противно.
Когато Линда Николаевна видя в кабинета на Марков своя квартирант, тя се постара да не показва учудване, но не скри огорчението си. Вероятно до последния момент се е надявала, че все пак сигналът й за тревога (прехвърлената чанта в дясната ръка) е забелязан и му е помогнал да избегне срещата с мнимия Воробьов, тоест с чекиста.
Марков, подпомогнат от Семьонов и Павел Синицин, уточни и затвърди показанията, отнасящи се до срещата с Воробьов. Тук Брокман и Линда Николаевна не си противоречаха и подробно изложиха всичко, включително и паролата, за която Семьонов не знаеше.
След това Марков каза, обръщайки се към Брокман:
— И така, вие както преди ли твърдите, че Стачевска е пътувала до Москва и се е обаждала в посолството по собствено желание?
— Да — отговори Брокман.
— Не сте ли й давали телефонен номер?
— Не.
— Празната цигарена кутия, която тя хвърли на улица „Първа Брестка“, не сте ли я дали вие?
— Не.
— Следователно тези действия Стачевска е предприела без вашето участие? Вие не сте знаели нищо за тях?
— Да, това е така.
Линда Николаевна седеше на стола изправена като струна, гледайки пред себе си с трескаво блестящи немигащи очи. Но при последните думи на Брокман просто цялата се свлече. Раменете й се отпуснаха, гърбът й се изкриви.
— Какво ще кажете на това вие, Линда Николаевна? — попита Марков.
— Всичко това е лъжа и пошлост — с глас, пълен с отвращение, отговори тя.
— Такива формулировки са хубави за роман, но ние пишем протокол на очна ставка — каза Марков. — Отговорете на въпросите: Първият: Защо се обаждахте до посолството?
