— Помоли ме този гражданин. Но аз не знаех къде и на кого се обаждам.
Ето как просто за миг се промени отношението й към обожавания квартирант, когото сега наричаше „този гражданин“.
— Кой ви даде телефонния номер?
— Той, разбира се.
— Вашият квартирант ви е известен като Никитин. Моля, така го наричайте — каза Марков.
— Добре. Телефонният номер ми даде Никитин.
— Откъде взехте празната цигарена кутия?
— Даде ми я Никитин.
— Благодаря ви. — Марков извика часовоя и Линда Николаевна напусна кабинета. Даже не погледна към бившия си повелител. Тя го презираше…
Юридически тези показания на Линда Николаевна при очната ставка в дадения момент нямаха такава сила, че да объркат позицията на Брокман, отнасяща се до епизода с дипломата. Задачите на Линда Николаевна той поставяше насаме, без никакъв свидетел и твърденията на Стачевска тежаха точно толкова, колкото и твърденията на Брокман. А той категорично отричаше участието си в историята с цигарената кутия. Но по-късно, когато делото на Брокман се оформи окончателно, тази очна ставка ще намери своето място.
Сега Марков искаше да поговори с Брокман за епизода, който той не отричаше — за посещението му в дома на Нестерови. Тук имаше някои моменти, които не се връзваха с представите на Марков за квалификацията на задочно познатите му дейци на Разузнавателния център, които разработваха операциите против Съветския съюз, и за методите, използувани от техните агенти в ежедневната практика. Откровено казано, до случая с Нестеров Марков имаше по-високо мнение за Разузнавателния център и неговата агентура. Полезно беше да разбере някои подробности, за да си обясни несъгласуваността в действията на Брокман.
— Кажете, Никитин, как смятате, не сте ли допуснали грешка в епизода с академик Нестеров?
Брокман не се беше още избавил от раздразнението, предизвикано от срещата с Линда Николаевна, затова не можа веднага да превключи на съвсем друга тема и с друг тон.
— Моята грешка е, че съм тук — каза той доста рязко.
— Това е лирика. Такива думи повече подхождат на Линда Николаевна, а вие сте мъж — забеляза Марков. — Да говорим конкретно. За пътуването до Нестеров.
— Правех всичко според обстановката.
— Но вие сте действували доста необмислено. Позвънили сте няколко пъти по телефона, никой не отговаря — решили сте, че в апартамента няма никой, можете да влезете. Но има вероятност телефонът да е повреден. Вие даже не сте проверили в пощата. А що се отнася до обаждането ви в службата, там, сам знаете…
— Да, това беше глупаво.
— Изобщо как ще влизате в апартамента, като нямате точни сведения къде е стопанинът?
— С телефона е моя грешка, но всичко останало правех според инструкцията.
— В непознат град без всякакъв помощник как така?
— Работех по аварийната схема. Беше ми подготвен помощник, но той отпадна. Защо — не зная.
— Името на помощника?
— Кутепов.
— Кога получихте заповед за работа по аварийната схема?
— Не помня датата. Това беше около три дни след като получих ключовете.
— Ключовете Линда Николаевна ви е донесла на двадесет и осми май. А кой и как ви предаде заповедта?
— По радиото.
Вероятно квалификацията на специалистите от Разузнавателния център все пак е на висота. Принудени са били да използуват аварийния вариант. Марков знаеше това, което Брокман не знаеше: неочакваното пристигане на Пиетро Матинели в град К. е накарало Кутепов да бърза, а в бързината той е извършил непоправими грешки. И изпадна от операцията, в която трябваше да помага на Брокман. Тези неща съвпадаха.
— Сега кажете, Никитин, как трябваше да действувате не по аварийната схема? Каква беше задачата?
— Задачата беше една — да взема ръкописите на Нестеров — каза Брокман и замълча.
— Не отговорихте на първия въпрос — напомни Марков.
— Е, ако всичко вървеше нормално, щях да играя ролята на племенник на Кутепов. Щях да ухажвам дъщерята на Нестеров. Като че ли подстъпите бяха готови.
Марков отново почувствува, че плановете на Разузнавателния център изглеждаха несолидни, щом за всичко са разчитали на „племенника“.
— Слушайте, Никитин — каза Марков, — отклонявате се от дипломата, аз не ви преча. Но бъдете последователен там, където сте оставили следи. Много неща премълчавате. Племенник, ухажване — това прилича на млечен кисел.
Брокман се усмихна.
— Добре, ще кажа. За племенника е истина, но след това аз и Кутепов трябваше да действуваме по поръчение на чуждестранен разузнавач. Той е италианец, момичетата го познават. И двете са вече замесени…
— Заедно с ключовете са ви предали и писмото на Светлана. Защо?
— Обикновен шантаж. Това никога не е излишно.
— Надявали сте се да получите ръкописите на Нестеров. Ами ако той откажеше?
— Можех да приложа сила.
— Какво значи това?
— Да го ликвидирам.
— Почакайте, това ще го запишем подробно — каза Марков и стана, за да вземе от чекмеджето нова касетка за магнитофона.
После той чу от Брокман това, което беше чул от Кутепов. Всички краища на тази история напълно съвпадаха…
След напълно открития разговор за Нестеров можеше да се очаква от Брокман да бъде искрен и във всичко останало. Но Марков не разчиташе на това и беше прав.
На седмия ден след арестуването на Брокман при поредния разпит Марков най-после се докосна до основната, най-страшна тема за Брокман. Като каза, че за изясняване на някои моменти е необходимо да се върнат на епизода с Воробьов, Марков попита:
— Не допускахте ли, че в тубичката може да има отровно вещество?
— Всичко може да се подозира.
— Питаме ви направо: вие знаехте ли?
— Не.
— Лабораторният анализ показа, че съдържанието на тубичките е съставна част на силно действуващо отровно вещество. Така да се каже, едната половина. Нашите химици знаят приблизително състава на втората половина. Двете половини поотделно са почти абсолютно безвредни и притежават висока инертност. Само като се съединят, стават страшни.
— Не съм химик, но вярвам на всичко това.
— Тубичките ги донесе самият Воробьов. Имаме право да смятаме, че втората половина е у вас.
— Това не можете да ми припишете — решително заяви Брокман. — Не зная за никакви половинки. Нищо от никого не съм получавал, Воробьов не можа да стигне до мен.
Като го остави да се изкаже, Марков продължи:
— Стачевска разказа, че от деветнадесети май, тоест от деня на вашето пристигане при нея, до четвърти юни, значи до пътуването ви при Нестеров, вие нито веднъж не сте се отлъчвали от нейния дом. Това вярно ли е?
— Вярно е.
— Стачевска добави, че някъде между деветнадесети и двадесет и осми май все пак вие през деня сте ходили до някъде и сте отсъствували няколко часа. Това също ли е вярно?
За първи път Брокман не отговори веднага, а след малка пауза:
— Не помня.
— Спомнете си. Тя ви е приготвяла храна. Вие сте взели и сатърче със себе си.
— Не помня — повтори Брокман.
— Но вие помните думите си при задържането ви защо този сатър се оказа у вас?
— Помня ги.
— Повторете ги, моля. Аз съм ги забравил.
— За да закопая това, което Воробьов ще ми донесе. Ако ми донесе.
Той здраво се захвана за думата „ако“.
— А тогава, първия път — за каква цел? Дърва ли да си насечете?
— Друг път не е имало. Не ме подвеждайте, гражданино началник.
Марков никога не позволяваше на чувствата, които изпитваше към противника си, да се покажат наяве. Той си остана спокоен и сега.
— Кой ви научи на това обръщение — гражданино началник?
— Имах добри инструктори.
— Моля да не употребявате този израз. Вашите началници са останали оттатък. А по въпроса за „другия път“ ще поговорим още.
Това беше на 12 юли. Извикан на разпит на 14, Брокман заяви, че няма да дава повече никакви показания, тъй като е казал всичко, което му е известно.
