— Не се разкисвай — каза Михаил.
Брокман се обърна и зарови лице във възглавницата.
— Не съм дошъл да си уреждам сметките с теб — каза Михаил. — А по работа.
— Казвай — съвсем спокойно каза Брокман.
— Напразно си мълчал при разпитите.
— Не съм мълчал.
— Но главното не си казал.
— Не зная кое е главното.
— Лъжеш.
— Какво искаш? — Брокман седна. Лицето му беше много изморено.
— Имай пред вид, че ако човек доброволно си признае всичко при следствието, съдът го взема под внимание.
— Какво общо има тук съдът?… Изпратил те е този, който ме разпитваше, нали?
— Да.
— Необходим му е моят тайник, разбирам.
— Не само това.
— Добре. Нека ме извикат.
В присъствието на Павел Синицин Брокман разказа на Марков всичко, което преди премълчаваше, и това, че е предал на дипломата в цигарената кутия филмче със снимки от апартамента на академик Нестеров, от района на село Пашино и схема на местността, където е тайникът.
Към края на неговия дълъг разказ Марков зададе няколко въпроса:
— Това, което донесе Воробьов, там ли трябваше да скриете, или в друг тайник?
— Някъде наблизо. Но в никакъв случай заедно. Аз избрах там подходящо място. На схемата е отбелязано.
— Дипломатът ви потрябва, тъй като се лишихте от радиостанцията?
— Все едно, аз трябваше да предам филма. У мене остана копието.
— Къде е то?
— В къщата на Стачевска. Трябва да ви покажа, сами няма да го намерите. Там е писмото на Сухова.
— Само за това ли ви беше необходим дипломатът?
— Не. Когато радиостанцията изчезна, остана връзка само чрез него. Ако имах радио, нямаше да има никакви картички и телефонни разговори.
— Ако всичко минеше благополучно с Воробьов, какво по-нататък?
— На шести юли Стачевска щеше да позвъни по телефона.
— Дипломатът знаеше, че Воробьов е хванат. Воробьов имаше билет за самолет, групата му замина на пети вечерта.
— Позвъняването беше задължително при всички случаи. Ако не се обади, значи и тя е хваната.
— Значи и вас?
— Моят контролен срок е десети юли.
— Също по телефона?
— Да.
— И после?
— След това ме отписват.
— Виждате ли какво направихте с мълчанието си.
— Виноват.
Марков погледна часовника си — беше девет без четвърт. Започваше да се смрачава.
— Ще намерите ли тайника през нощта?
— Ще го намеря — каза Брокман.
Марков го отпрати в килията, като го предупреди, че скоро ще го извикат.
— Да-а, Владимир Гаврилович, ако този подлец веднага беше казал всичко, на шести юли щяхме да съставим хубав сюжет — каза Павел.
— Моля ти се, без това „ако“. — Без да крие досадата, Марков хвърли на масата молива, който въртеше между пръстите. — Колко е пътят до Пашино?
— Тогава пътувахме час и нещо.
— Тука ли е още Семьонов?
— Върна се в къщи.
— Вземи някой друг. Тръгвай с Брокман. Провери. Ако тайникът е непокътнат, не го бутайте. Вземи една батерийка. От утре сутринта организирай там наблюдение.
— Слушам, Владимир Гаврилович.
— На връщане ще минете към Стачевска, ще вземете филма.
— Разбрано, Владимир Гаврилович. Може ли да поканим Михаил?
— Нали си извикал Мария.
— Не са пристигнали още със Сашко. Утре сутринта.
— Добре, както искаш… Само че дали той ще поиска…
— Ще поиска, Владимир Гаврилович.
Тайникът на Брокман се оказа непокътнат. След като се убеди в това, Павел взе една батерийка за анализ и остави всичко, както си е.
Марков не беше убеден, че някой непременно ще дойде за скритите батерийки. Но се надяваше.
Кое му даваше надежда? Той разсъждаваше много просто. За тези, които бяха организирали всичко това, щеше да бъде неблагоразумие да оставят съдържанието на тайника на произвола на съдбата.
Но взимането на батериите е свързано с риск: могат да попаднат в засада.
Като се постави на мястото на противника, Марков се опита да определи кое надделява. Получаваше се следната картина. Първо, щом са изпратили Воробьов, следователно са смятали, че до пети юли той не е бил известен на съветското контраразузнаване. Второ, арестуваният Брокман няма да издаде тайника — това е равно на самоубийство. По никакъв друг начин чекистите не могат да разберат за съществуването на тайника.
Изобщо, изхождайки от тези съображения, Марков не смяташе своята надежда безпочвена.
Господинът със симпатичната такса до 2 август не напусна пределите на Москва. На 2 август той се отправи извън града — по шосето за Минск. В колата, освен таксата имаше и една млада жена. На около петдесетина километра от града те спряха на един междуселски път. Оставиха колата и се поразходиха. След това се върнаха в града.
На 3 август черният мерцедес със същия екипаж в девет часа сутринта се отклони от околовръстния път и излезе на шосето за Горки, в десет часа минаха през градчето, в което доскоро живееше Линда Николаевна, а в единадесет без четвърт колата беше в района на село Пашино. Дипломатът я паркира на ливадата в сянката на една голяма купа сено.
Жената взе кучето за повода и излезе от колата. Дипломатът отвори чантата, която беше на седалката, и извади няколко снимки — това бяха фотографии на местността пред тях: ливади, обградени с гора. На една от снимките — краят на гората и висок дъб отделно от другите дървета. След това той съпостави местността с чертежа, който беше поставил между снимките.
Като разгледа снимките и чертежа, дипломатът взе чантата и тръгна след жената. Кучето, в което вероятно се беше събудил потиснатият от градския живот ловджийски инстинкт, дърпаше каишката толкова силно, че жената беше принудена да подтичва.
До гората имаше не повече от километър, но докато дипломатът открие отбелязаното с кръстче дърво, трябваше дълго да се разхождат.
Павел Синицин се свърза с консулския отдел при Министерството на външните работи още в девет и нещо — веднага щом се разбра, че дипломатът се отправя към тайника. За да се спазят всички норми, регламентиращи действията на официалните представители на властта по отношение на лицата с дипломатически имунитет, необходимо беше време, но в десет и половина от Москва по маршрута на черния мерцедес вече тръгнаха две коли. В едната седеше Павел Синицин, в другата — сътрудник на консулския отдел и един служител от посолството, съотечественик на дипломата с кучето.
Като намери дървото, под което беше тайникът, дипломатът каза на жената да се разхожда покрай шосето, а той извади от чантата желязна туристическа брадвичка и започна работа. Храстът над ямата, в която бяха скрити батерийките, беше поставен така майсторски, че той бързо намери мястото, два пъти копна не точно там, но в края на краищата го намери.
Когато разкопа още неулегналата земя, той видя кутийката и в този миг чу зад гърба си деликатно кашляне. Дипломатът се огледа, без да вдигне колене. Над него стояха двама младежи, едри, здравеняци. Те го гледаха мълчаливо.
Той сложи брадвичката в чантата и искаше да я затвори, но единият от младежите каза:
— Моля ви, оставете всичко, както си е.
— Вие нямате право да ме задържате, а още повече да ме обискирате — каза той, ставайки.
— Знаем това — скромно се съгласи младежът. — Ние само убедително ви молим да останете на мястото си. Скоро ще пристигнат други хора, с които ще поговорите.
Видът на младите хора не оставяше съмнение, че няма да му позволят да захвърли всичко и да си отиде, и дипломатът, поглеждайки разсеяно към шосето, където се разхождаше жената с таксата, каза:
— Трябва да поговоря с жена си.
— Моля.
Единият отиде да извика жената. Дипломатът и каза да отиде в колата и да го чака там. Тя беше изплашена, но се стараеше да не го показва.
