Марков остави Брокман на спокойствие. Той чакаше Михаил Тулев, който трябваше всеки момент да се върне след дълго пребиваване зад граница.
Не тревожен от обикновените викания в кабинета на полковника, Брокман започна да нервничи.
Глава 27
На местопрестъплението
Психолозите и социолозите, които изучават системите на криминалните престъпления, приети в различните страни и по различно време, се разминават в оценките — понякога много силно — на един или друг тип затвори, на установения в тях режим и ефективността на разнообразните методи за превъзпитание на правонарушителите. Но всички изследователи са единодушни по въпроса, отнасящ се до единичните килии. Като го признават за най-тежко наказание и констатират, че не всички го понасят еднакво, специалистите виждат пряката взаимна връзка между нивото на интелекта на затворника и степента на приспособяване към единичния затвор. Колкото по-нисък е интелектът на затворника, толкова е по-бързо разрушителното въздействие върху неговата психика. Свикналият към размисъл ум, задоволяващ се със самоопознаване на духа, несравнимо по-бойко понася пълното отсъствие на контакт с хората.
Брокман не притежаваше висок интелект. Да се изразим високопарно, градината на неговото въображение беше обрасла с магарешки тръни и не беше плодоносна, а в тъмните дебри на душата му не проникваше животворен слънчев лъч. И макар че килията, в която беше затворен, приличаше по-скоро на обикновена стая — без нищо излишно, но с всичко необходимо — не по-малка от дванадесет квадратни метра, и въпреки че предишният му живот беше направил от него завършен индивидуалист, Брокман, затворен между четирите стени, за първи път от своето тридесет и седем годишно съществуване изпитваше чувството, че сякаш тялото му ще се пръсне и чувствуваше остра потребност дори от мълчаливо общуване с живо същество.
Вече не всеки ден, а буквално всеки час с нетърпение очакваше да го извикат на разпит. Но не го викаха. Той започваше да се озлобява, но веднага си казваше: сам съм си виновен, не трябваше да заявявам, че се отказвам да давам всякакви показания. Съжали, че реши да си пусне брада и се отказа от бръснаря, а считаше за малодушие да промени решението си.
Опита се да се развлече, припомняйки си разни епизоди от предишния си живот. Невъзможно беше да спре тези спомени, те се мяркаха един след друг и се сливаха в едно сиво петно. Започна да се събужда през нощта по пет-шест пъти. Накрая изгуби и апетит, което изобщо не очакваше. Сега вече разбра, че можеше да се превърне в онези неврастеници, които самият той презираше. Грижеше се винаги за своето здраве, тъй като доброто здраве при неговата професия беше първа необходимост, но с нарастващо безпокойство отбеляза, че от ден на ден все повече отслабва. С него се случи още едно странно нещо: противен му стана тютюневият дим и той престана да пуши.
Отбелязваше денонощията с черти по стената. От 14 юли такива чертички се набраха единадесет. На 26 юли в неподходящо време между обяда и вечерята, когато Брокман лежеше на леглото, сложил ръце под главата, в ключалката защрака ключът. Именно защрака, тъй като обикновено, когато му носеха храната, звукът на ключа в добре смазаната брава беше съвсем тих.
Брокман изведнъж скочи и се вцепени, изтегнал ръце по шевовете и стиснал юмруци. В позата му нямаше войнственост — той беше целият в напрежение.
Вратата се отвори. В килията влезе Михаил Тулев…
Не е възможно да се предаде с думи какво изпитваше Брокман в този момент. Михаил видя как гладкото сухо чело на Брокман изведнъж се покри с едри капки пот, капките се сляха и потта се стече надолу, към очите, а Брокман гледаше, без да мига, и неподвижният му поглед беше празен.
Михаил затвори вратата след себе си и застана на три крачки пред Брокман. Така стояха дълго, не по-малко от минута. Ако в този момент избухнеше взрив или към лицето на Брокман поднесяха горяща клечка кибрит, той нищо нямаше да почувствува, нищо нямаше да чуе. Той се вцепени.
— Здравей — каза Михаил.
Брокман мълчеше. Михаил го заобиколи и седна на табуретката до масата. Брокман се обърна към него като кукла и лицето му беше като на манекен.
— Не ме ли познаваш? — попита Михаил.
— Мишле — с тъжен и безразличен глас каза най-после Брокман. Той си спомни презимето, с което Монаха го беше представил при официалното им запознаване, преди да отпътуват за Швейцария. Брокман така и не беше научил истинското име на Михаил.
— Седни да поговорим — каза Михаил.
Брокман послушно седна на леглото, без да сваля поглед от него. Михаил извади от джоба цигари френски „Голуаз“, силни, той винаги ги предпочиташе пред други. Това му беше последната кутия.
— Запуши.
— Защо?… — явно без да го слуша, попита Брокман. Ясно бе какво иска да каже. „Защо си тук?“.
Михаил каза:
— Прибрах се в къщи.
Брокман най-после излезе от шока.
— Кой си ти, Мишле? — попита той, кой знае защо, шепнешком.
— Съветски контраразузнавач.
— Ти си работел за тях?
— Говори нормално — каза Михаил. — Успокой се. Какво си започнал да се предаваш.
— Ти руснак ли си? — Брокман изобщо не можеше да разбере какво става.
— Вече ти казах: не се ориентираш добре.
— Ах, кретени недни! — Сложил лакти на колене, Брокман си хвана главата и застена.
— Ти започна както в Гщад — каза Михаил. Помниш ли, когато видя онези типове на Алоиз?
Това подействува на Брокман така, че все едно му бяха дали да помирише нишадър.
— Защо те изпратиха при мен? — като вдигна глава, той попита със съвсем друг тон, вече готов за съпротива.
Михаил го погледна, без да скрива презрението си.
— По работа. Но аз сам щях да те навестя.
— По другарски? — усмихна се Брокман.
— Излиза, че си свиня — каза Михаил. — Имаш добра памет, а забрави Гщад?
— Искаш да ти благодаря ли?
— Отдавна да те бяха изяли червеите, но аз не за това. — Михаил щракна със запалката да си запали цигарата, веднъж, два пъти. Искаше да се поуспокои. Откъсна от кутията едно парче, направи си пепелник. И каза: — Помниш ли какво ми разказваше в Гщад, как си изпращал хората на онзи свят?
— Лъжех, фантазирах — злобно отговори Брокман.
— Може да е и така. Но за стареца, когото си ударил в слепоочието с желязото, не е лъжа. Не помниш ли името му?
Брокман не разбираше защо заговори за някакъв старец, когото той беше някога пречукал и отдавна забравил и изобщо не можеше да си спомни името му. А когато Брокман не разбираше нещо, веднага загубваше почва под краката си. Не знаеше какво да каже на този Мишле, който се оказа, че изобщо не е Мишле.
— Ще ти припомня — каза Михаил. — Презимето на стареца беше Тулев, Александър Тулев. Моят баща.
Брокман замълча, премисляйки, и отново клюмна.
— Но това е чиста случайност… аз не съм знаел…
— Животно.
Последната дума Михаил произнесе тихо, като че ли не на Брокман, а на себе си. И той изобщо не очакваше това, което се случи по-нататък.
Брокман изведнъж се повали на кревата, закри лицето с ръце и заплака. Той хлипаше, раменете му трепереха.
Михаил стана и се заразхожда между масата и кревата, като от време на време поглеждаше към Брокман, към потрепващите рамене. Беше развълнуван. Когато такива като Брокман плачат, не е дреболия, не всеки може да ги види. Той не лееше сълзи за това, че са му напомнили за отдавнашно престъпление. Какво е за него някакъв си старец, въпреки че се оказа баща на човека, който му спаси живота? Това е частен случай. Брокман плачеше за целия си извратен, страшен живот. И както тогава, в курортното градче Гщад, Михаил почувствува към него странно, примесено с презрение, състрадание. И както тогава, си помисли, че и той би могъл да изпадне в такова положение, ако съдбата не беше се оказала малко по-милостива към него. Михаил се спря пред кревата. Сега вече Брокман не хлипаше, а само дишаше тежко.
