Така измина месец и половина. Най-после видя сигнала и скоро получи послание от Марков, което беше по-дълго от предишните. Но най-важното, най-радостното за Михаил беше още в първите редове — отзоваваха го.
На другия ден той помоли Себастиян да го приеме по личен въпрос: сега Себастиян лично ръководеше кадрите от централния апарат, освобождавайки шефа, както сам се изрази, от пране на мръсно бельо. Той не обичаше старите сътрудници, които поради познанството си с Монаха понякога биха могли да се обръщат към него непосредствено. Тулеви, и бащата, и синът, както всички сътрудници знаеха, Себастиян не само не ги обичаше, но ги ненавиждаше. Съблюдавайки субординацията за първи път от възцаряването на Себастиян, Михаил разчиташе да поласкае самолюбието му и с това да облекчи своята задача. Но сметките му не се оправдаха.
Себастиян го посрещна вежливо, поинтересува се от здравето му, а когато чу, че на Тулев му е омръзнало да работи в аналитичния отдел, той сухо добави:
— При нас няма друго място за вас.
— В такъв случай моля разрешението ви за безсрочен отпуск — каза Михаил.
— Вие скоро бяхте в отпуск, и то доста дълго — възрази Себастиян.
С Брокман в Швейцария Михаил пътува по личното разпореждане на Монаха и Себастиян не знаеше истинската причина, но все пак каза:
— Онова не може да се смята за отпуск.
— Защо?
— Аз работех.
— Не зная. Официално бяхте в отпуск.
— Изморен съм. Може ли човек да получи отпуск, щом настоятелно се нуждае от него?
Почувствувайки чуждото раздразнение, Себастиян стана по-спокоен.
— Колко искате?
— Поне половин година.
— Това е твърде много.
— Нямам претенции за заплащането.
Себастиян се усмихна:
— И още как! Половин година и заплата — това е, знаете ли…
— Благодаря ви — каза Михаил с облекчение. — Бих искал да замина след два дни.
— Къде смятате да се установите?
— Засега в Париж.
— Съобщете ми оттам своя адрес. И трябва да знаем целия ви по-нататъшен маршрут.
— Добре.
Себастиян не му пожела лицемерно приятна почивка и с това предизвика уважението на Михаил — един-единствен път в цялата история на техните взаимоотношения.
Михаил знаеше, че парижкият адрес и лъжливият маршрут на неговия отпуск няма да заблудят Себастиян. Той ще провери всичко и ще се убеди в измамата. Но нищо не можеше да се направи. С такова нетърпение го чакаха в Москва, с каквото и самият той се стремеше натам.
На 14 юли Михаил пристигна в Париж, в града, където всеки, който искаше да потъне и заличи следите си, можеше да направи това без особен труд. А на 16 юли той изчезна от Париж.
Глава 25
Среща с Брокман
Всеки що-годе проницателен наблюдател, ако си постави безсмислената задача да класифицира Линда Николаевна Стачевска, трябва да признае, че тя принадлежи към онзи рядък за нашето време род хора, които се наричат авантюристи от висока класа, хора, чиито ярки представители са били, да кажем, Григорий Отрепов и подобни самозванци — негови предтечи и епигони от раба Клемент, представящ се за умъртвения си господар Агрип Постум и опитващ се да вземе властта от римския император Тиберий, до корнет Савин, който едва не седна на българския трон. От жените можем да посочим така наречената княгиня Тараканова и толкова злополучната Мата Хари.
Историята не е запазила сведения относно това, дали гореспоменатите прекрасни дами са правели утринна гимнастика. Затова пък точно знаем, че Линда Николаевна редовно я правеше в продължение на трите годишни времена — есен, зима, пролет. Лете физзарядката тя заменяше с работата в градината и цветарника.
Всяко постоянство, с изключение на малкото особени случаи — е признак на педантизъм, а педантизмът не се съчетаваше с авантюризма. Въпреки това в Линда Николаевна тези несъчетаеми качества се съчетаваха и може би заради това тя, за разлика от своите предшественички, съумя да доживее до преклонна възраст.
На 5 юли 1972 година Линда Николаевна стана в пет и половина и в шест вече се занимаваше с обикновената си работа в градината. Денят обещаваше да бъде много горещ. Още от сутринта небето загуби синевата си и стана стоманеносиво. Обилно полетите вчера лехи с божури, флокси, латинки и гладиоли въпреки ранния час вече бяха изсъхнали и земята беше станала сива.
Изтръгвайки от лехите появилите се през нощта стръкове бурени, Линда Николаевна си мислеше, че това лято ще бъде тежко за цветята. Но мислите за цветята веднага се смениха с други, по-важни. Отново и отново, както обикновено правеше в последно време, повтаряше мислено маршрутите и действията, предприети по нареждане на нейния обожаван наемател, преценяваше значението им, съпоставяше и се опитваше да предвиди прогнозата за близките дни. Главна изходна позиция и доминанта на тези изчисления беше, което не е трудно да се досетим, нейното собствено участие в предстоящите събития. Както е известно, Линда Николаевна жадуваше за активна дейност, неограничена от примитивните куриерски задължения. Изострената възприемчивост й позволяваше да чете мислите на квартиранта като отворена книга. И тя отдавна беше прочела, че наближава срокът, когато той ще й повери истинска работа. Оставаше още малко да потърпи, неизбежното ще стане. То може да дойде всеки божи ден…
Ето защо в онова безветрено слънчево утро на 5 юли Линда Николаевна не беше изненадана, когато видя Брокман да влиза в градината при нея, макар стрелките на часовника да показваха шест и нещо. Брокман, който никога не се събуждаше по-рано от седем, сега беше избръснат, измит и свеж. Впрочем, като го обхвана с одобрителен поглед, Линда Николаевна успя да забележи в израза на лицето му нетърпение и загриженост. При това в края на устните му димеше цигара и това говореше за неспокойно състояние на духа, тъй като той никога не пушеше преди закуска.
Като огледа сивото безоблачно небе, напрашените листа на ябълките и накрая Линда Николаевна, Брокман каза:
— Днес ще е не по-малко от тридесет градуса.
— Ако не и повече — откликна Линда Николаевна. — Вие ще ходите ли някъде?
— Аз не. Но ще се наложи вие да отидете до Москва.
Линда Николаевна отвърза престилката и я свали. Тя помнеше наизуст съдържанието на картичката, която беше написала под диктовка до непознатия й Воробьов. Затова тя попита:
— В един часа на обяд трябва да бъда на площад „Пушкин“?
— Да.
— Тогава по-добре да не губим време. Ще приготвя закуска.
— Да влезем за малко при мен.
В стаята Брокман извади от сакото си, което седеше в гардероба, бележник, а от бележника — снимка. Подаде я на Линда Николаевна.
— Запомнете го!
Това беше снимката на известния ни вече Воробьов-Блиндер. Най-обикновено лице.
— Той е доста висок, малко по-висок от вас — каза Брокман, прибирайки върнатата му от Линда Николаевна снимка. — Носи кафяв шлифер. Веднага ще го познаете, дори да е сред тълпа от хора… Днес не се предвижда дъжд, едва ли всички ще бъдат с шлифери.
— В градинката при Пушкин обикновено няма тълпи.
— Още по-добре…
— И никаква парола? — попита Линда Николаевна.
— Каква парола ви е нужна, щом видяхте снимката?
— Ами ако се окаже, че не е той?
— Не бързайте, всичко ще ви обясня — каза Брокман. — Значи така. Виждате, че този човек чака, приближавате се и без всякаква парола казвате: „Да отидем в къщи“. Ще го доведете при мен, но не тук, а на пазара, на автобусната спирка. Аз ще бъда там. В колко часа ще можете да пристигнете?
— Трябва да видя разписанието.
Линда Николаевна донесе разписанието на крайградските влакове и двамата го разгледаха. Прецениха, че Линда Николаевна и Воробьов могат да пристигнат с електричката в 15,53.
— До пазара е десет минути пеша — каза Линда Николаевна.
— Ще ви чакам в четири. Ще го доведете до автобусната спирка и ще си отидете. Мен няма да ме видите — не се вълнувайте, аз сам ще го видя.
