Щом се качиха в електричката, и тя веднага потегли. Вагоните бяха полупразни и те се настаниха в третия отзад напред, до прозореца откъм сенчестата страна, един срещу друг.
— У вас ли ще отидем? — попита Семьонов, възобновявайки прекъснатия разговор.
— Няма какво да правим в къщи, там няма никой.
— Аз говоря сериозно, Линда Николаевна. Струва ми се, че се договорихме с вас.
Сега вече Линда Николаевна беше наистина спокойна. Нещо беше решила твърдо за себе си и не изпитваше колебания. Но и Семьонов придоби подобно настроение, което той наричаше работно.
— Аз също не се шегувам — каза тя.
— Къде трябва да стане срещата?
— На пазара. На автобусната спирка.
— В колко часа?
— От четири до пет.
Линда Николаевна казваше чистата истина и й беше спокойно и добре.
— За да не задавам излишни въпроси, може би ще обясните как ще стане всичко? — каза Семьонов.
— Нищо особено. Ще ви заведа до спирката и ще си отида. А той сам ще ви види и ще дойде.
— И повече никакви пароли?
— Представете си, никакви.
Тя не смяташе да казва за чантата.
— От гарата на какво ще се качим? — поинтересува се той.
— Там е близо.
Тя го оглеждаше много открито, а това на всеки е неприятно.
— Написано ли е нещо върху мен? — попита Семьонов.
— А, не — обръщайки се към прозореца, каза тя. — Обикновен труженик.
— Апропо, как разбрахте, че аз ме съм този, когото очаквахте?
— Не отговорихте както трябва.
— А как трябва?
— Много искате да знаете.
— Това вече няма значение, щом пътуваме заедно.
— Кой знае…
Тя гледаше към прозореца и Семьонов също си позволи да я разгледа добре. Тя беше младолика, но това не можеше да скрие, че пред него седеше възрастна жена. Но се държеше и изглеждаше великолепно. Светлолилав костюм от плътна коприна, тъмна плетена блузка с висока яка, скриваща шията. На главата — сива сламена шапка с букетче лилави цветя… Сивата кожена чанта на Линда Николаевна беше върху коленете й, прикрепяна с двете ръце…
Той разглеждаше Линда Николаевна не заради простото любопитство. Подробности от облеклото, както е известно, даже на учениците може да служи като условен знак. Най-простото обяснение е: щом тя води него, контраразузнавача, на среща с Брокман, те сигурно си имат някакъв знак, с който тя ще му подскаже за грозящата опасност. Но какъв? Може би тя има миниатюрен предавател за работа на близки разстояния?
— Разрешете да погледна чантата ви — каза Семьонов.
Без да променя позата си, тя му подаде чантата.
Нищо подобно на радиопредавател той не откри.
Повече нямаше за какво да говорят. Останалият половин час в горещия вагон щеше да им се стори непоносимо скучен в друго време. Но сега всеки имаше за какво да мисли и двадесетте спирки минаха неусетно, като че ли електричката се движеше безспирно.
В 15.53 часа пристигнаха. От гарата Линда Николаевна поведе Семьонов по една права тиха улица, засадена от двете страни с липи, и невисоки двуетажни къщи с дореволюционна архитектура. След това завиха по по-оживена улица и на около сто метра още Семьонов, забеляза дървената арка с избелели червени букви: „Колхозен пазар“. Вляво от арката — полукръгла площадка, пълна с автобуси, и в дълбочината — белият павилион на автогарата.
— Къде ще бъде той? — попита Семьонов.
— Не зная. Вече ви обясних.
Семьонов все още си мъчеше мозъка над въпроса: по какъв начин Линда Николаевна ще сигнализира Брокман, че води чужд човек? Кърпичка ли ще извади от чантата? Или ще свали шапката?
Като изказваше предположения, Семьонов веднага ги опровергаваше, като сам се ругаеше с груби думи. Ако имаха условен знак, той щеше да бъде такъв, че да не се забележи от страничен човек. Нито за секунда Семьонов не се съмняваше, че имат знак, но не можеше да го отгатне.
Крачеше до Линда Николаевна и я поглеждаше косо. До пазара оставаха някакви си петдесетина метра, когато му хрумна, че единствената вещ, която може да служи за сигнал, трябва да бъде чантата. Нищо друго не може да бъде.
Линда Николаевна я държеше в дясната ръка — още от самата гара. Семьонов реши следното: ако тя, пристигайки на пазара, премести чантата от дясната ръка в лявата, той ще й заповяда да не прави това. И обратно — ако Линда Николаевна не направи това, той ще заповяда да вземе чантата в лявата ръка.
Стигнаха до арката на пазара, която беше на другата страна на улицата, спряха се, за да изчакат минаващите коли. И тук Семьонов каза:
— Вземете чантата в лявата ръка.
Линда Николаевна се направи, че не чува, следейки потока от коли.
— Казах ви да вземете чантата в лявата ръка — повтори Семьонов.
— Защо сте така нервен? — попита Линда Николаевна.
— Моля ви — вече през зъби каза Семьонов.
Тя взе чантата в лявата ръка.
Потокът от коли се прекъсна. Те пресякоха улицата и тръгнаха покрай арката, после покрай площадката откъм широката й дъга — отдясно са наредени магазинчетата и работилничките, а отляво — наредени автобуси върху лъхащия на масло и бензин нажежен асфалт.
— Къде трябва да се разделим? — тихо попита Семьонов.
— Ей там, при автогарата.
— Вие оттук си отидете направо в къщи. Така ще бъде най-добре.
— Нима ме пускате сама? — Въпросът на Линда Николаевна беше пълен с ирония.
— Не се безпокойте, ще имате подходяща компания. Само че много ви моля, когато се разделим, не прехвърляйте чантата от ръка в ръка.
Тя не отговори нищо.
При сградата на автогарата Семьонов се настани под сянката на широката козирка над входа, а Линда Николаевна продължи по дъгообразния тротоар, който опасваше площада. След нея тръгна един от другарите на Семьонов. Като измина десетина метра, тя все пак премести чантата в дясната ръка. Семьонов я проследи със зъл поглед, докато тя се скри зад ъгловата сграда. Той се спогледа с другия си колега. Онзи даде знак, че е разбрал.
В този миг той чу зад гърба си спокоен глас:
— Другаря Воробьов?
Като се обърна, той видя пред себе си Брокман и попита:
— Вие сте Никитин?
Вместо отговор Брокман зададе въпрос:
— Донесохте ли нещо за мен?
Семьонов потупа джоба на преметнатия през ръка шлифер.
— Четири тубички. И още нещо устно. Къде можем да поговорим?
— Да вървим.
Брокман го заведе зад автогарата. Семьонов, който го следваше на две крачки зад него, обърна внимание, че Брокман беше без багаж. В ръката си носеше сгъната като тръба карирана торбичка, която не беше съвсем празна, беше завито нещо в нея.
Като обиколиха сградата, те излязоха на малка пясъчна площадка, обиколена с повехнали млади тополи, които не хвърляха сянка.
— Да ги дам ли? — попита Семьонов.
— Почакай, не тук. Какво искаш да ми кажеш устно?
Семьонов отново потупа по джобовете на шлифера.
— С това трябва много внимателно.
— Добре. Какво още?
— Оттатък се вълнуват — от тебе няма никакви съобщения.
— Кой се вълнува?
— Монаха.
— Така-а-а… Това ли е всичко?
— Казаха, че ти трябва да предадеш нещо.
— Какво?
В интонацията на Брокман имаше двусмислие. Не може да се разбере дали приема разговора за сериозен, или разиграва комедия. Но работата е започната, трябва да се опита продължението.
— Чакат някакви равносметки — каза Семьонов. — За какво става дума, не зная.
Брокман го погледна замислено.
— Така, така… Виж какво, Воробьов, хайде да се повозим извън града.
След около десет минути те пътуваха в прашния, задушен, скърцащ и стенещ автобус по шосето за село Пашино, недалеч от което през май Брокман си беше изкопал тайник под дъба.
Слязоха на същата спирка и закрачиха към гората. Брокман вървеше отзад.
— Още много ли ще вървим?
— Крачи, крачи!
— Аз нямам много време.
— Да вървим нататък — каза Брокман и посочи с ръка Семьонов да върви напред, както досега. Семьонов забеляза, че в ръката му я няма торбичката, вероятно я е изхвърлил по пътя, но ръката му не е празна, нещо стиска в юмрука.
