— Да ви дам разписка или какво? — питам.
— Това не е надеждно — каза той. — Ще измислим по-сигурни гаранции. А сега трябва да ви предупредя: за нашия разговор нямате право да казвате даже на Пиетро. Той самият няма да ви разпитва.
Сега си помислих каква комедия цяла година е разигравал с мен Пиетро Матинели. Колко е бил гаден и как ни е купил с Галя! В този миг се ненавиждах страшно, като последна гадина. Хапех си устните до кръв, за да не се разплача.
— Да тръгваме оттук — моля го. Но той не бърза. Решил е да кове желязото, докато е горещо. Казва с подигравка:
— Разбирам, че положението ви е незавидно, чувствувате се зле, но какво да се прави? Уверявам ви, скъпа Светланочка, утре ще ви поолекне, а след една седмица ще разберете, че просто нищо не се е случило. Каква шпионка сте вие? Вие всъщност сте още дете, а малките услуги, за които ще ви помоля, са съвсем безобидни, като детска целувка.
Аз започнах да стена и той добави:
— Ако вие проговорите, да знаете, че това ще струва живота на вас, майка ви и на този, който ще научи тайната ни.
Докъде стигна, мисля си. Щом този дъртак не се побоя да ми говори открито такива неща — за каква ме е взел? Значи е бил убеден, че и аз съм гадина, която може да купи за едни парцалки! Честна дума, ако имах нещо подръка, щях да го убия.
— Ще тръгваме ли най-после оттук? Или аз си тръгвам — крещя му аз.
Той ми стисна здраво ръцете и казва:
— По-тихо. Казах ви всичко. И не се съмнявайте, че всичко ще стане, както ви казах, ако не си държите езика зад зъбите.
Сигурно беше към единадесет и половина, когато пристигнахме в града. Исках да сляза от колата при първата трамвайна спирка, но той каза: «Ще ви закарам до къщи». Добре, мисля си, все ми е едно. Бях вече решила какво да правя. Ще си отида, ще позвъня на Льоша, ще го помоля да дойде при мен и заедно да отидем в КГБ, от нас е десет минути пеша. Бях се успокоила, макар че много ми се прииска да запуша.
Пътувахме към дома от страната на гаражите. Там и Льоша има гараж за мотора си — той го нарича барака. И ето, не бяхме стигнали до това място и колата изведнъж заглъхна. Той каза, че бензинът свършил. Аз слязох, той също и казва: «Ще ви изпратя». Казвам, че не трябва, а той ме догони и върви отстрани. Там от края има тясна ивица асфалт, покрай оградата върви. Той ме пита тихичко:
— Нали се договорихме?
Аз мълча.
— Светлана, за вас ще бъде по-лошо, помислете.
Не издържах и казах:
— Долен мръсник, мястото ти е в затвора.
Вероятно тук ме е ударил…“
Като изпратиха Светлана в къщи, Орлов и Семьонов поседяха още в кабинета.
Нейният разказ предизвика у тях двойствено чувство. Не им хареса начинът на изложението, но работата не беше в лексиката.
— Иди и питай след всичко това дали се е осъзнала, или не? — каза Орлов.
— Младост, младост — иронично забеляза Семьонов.
— Забеляза ли, тя говореше с такъв тон, като че ли нищо особено не се е случило… Виж ти, вървяла си по пътечката, спънала се о камъка и си разбила носа…
— Тук не си съвсем прав — възрази Семьонов. — Тя не се е колебаела какво да прави. Веднага е решила къде трябва да отиде. Разбрала е, че работата е сериозна.
— Вярно. Но и преди не се колебаела — да вземе или не всички тези подаръци. Взимала ги е спокойно. И нищо не е разбрала. А ако й кажеш за това — тя ще се надсмее: стари възгледи и така нататък. Ако й дръпнеха ушите както трябва в самото начало, всичко щеше да разбере.
— Твърде си суров. Това не е педагогично — каза Семьонов.
— Съгласен съм, нямам педагогическа жилка. Но ние трябва още да поговорим с нея на тази тема. Как смяташ да я вразумиш? Такива като нея не вярват в щъркели, с голи призиви няма да ги превземеш. На тях им действува само това, което се опипва с ръцете.
Семьонов виждаше, че Орлов наистина е разстроен от разказа на Светлана Сухова. Той също беше съгласен с него за основното. Но при тях така стана, че още от самото им запознаване всеки разговор се превръщаше в дискусия, в която винаги единият беше опонент на другия.
— С удоволствие бих й показал къде точно се е спънала — каза Семьонов.
— Къде? От какво? Как ще построиш изложението си, на части?
— Може и постепенно?
— Добре. Ще й кажеш: всичко е започнало от лекомисленото запознаване. А тя ще ти каже: мога да се запознавам с всеки и навсякъде, в това число и с чужденец. Не е ли така?
— И така е, и не е.
— По-нататък. Ходила по ресторанти и си пийвала. Нима това е забранено за пълнолетния човек?
— Не. Но трябва да има мярка.
— Тя ще ти отговори: а кой определя тази мярка? И освен това те са ходили със солиден човек. По-нататък. Приемала скъпи подаръци от малко познат мъж. Защо да не приема?
— Трябва да има чувство за собствено достойнство — ще й кажа аз.
Орлов се усмихна.
— Собственото достойнство не ще го докоснеш с ръце. А красивите дрехи можеш да облечеш. Ти на нея с отвлечени понятия, тя на тебе — с парцалките и седем на нула в нейна полза.
— Почакай, Михаил Петрович — възрази Семьонов. — Ти я смяташ за съвсем непоправима, непробиваема?
— Не нея. Аз просто ти възпроизвеждам възможния вариант на душеспасителния разговор. Сухова не е пропаднал човек, възможно е да надценявам греха й. Аз говоря за това, че има хора, които с нищо не можеш да ги учудиш, да ги стреснеш, не им увира главата. Знаеш, че сега много такива непукисти са се навъдили. Ти му казваш: във ваната ми живее крокодил, вчера се напих с уиски, заспах със запалена цигара в уста, направих пожар, пожарните пристигат, а той не отваря вратата, отпраща ги. Отвръща ти: е и какво?
— Затова е и непукист — каза Семьонов.
— Правилно, но по дяволите. Тези хора са още и широки натури. Не в смисъл да пируват, макар че могат и това на чужда сметка. Те имат широки възгледи. Търпимост и снизходителност.
— Какво лошо има в това — търпимост и снизходителност?
— Също правилно, прекрасни понятия. Само че не за чужда сметка. Ти се опитай да провериш собствената им търпимост. Настъпи ги по мазола. Ох-ох! Тогава ще видиш.
— Не ти ли се струва, че малко се отклонихме от темата? — попита Семьонов риторично.
— Ни най-малко.
— И все пак не бива за всичко да виним само Сухова и нейната приятелка. Те не живеят в безвъздушно пространство.
— Искаш да кажеш — къде е гледал колективът и родителите им?
— Да. В подобни случаи обикновено изниква този въпрос.
— Виждаш ли, започнахме да философствуваме. Това не ми харесва, закривам диспута.
Епилог
Остава да кажем няколко думи в заключение.
Историите, аналогични на тази, в която взеха участие Брокман и ръководещият неговите действия на територията на Съветския съюз сътрудник на разузнаването, прикрит с дипломатически паспорт, за съжаление не са единични. За някои от тях е съобщавано на пресконференции и в периодичния печат.
Целите на чуждестранните разузнавателни ведомства си остават едни и същи, а методите се променят. Съветските контраразузнавачи, свято пазещи високите чекистки традиции, разкриват тайните вражески акции, въоръжени с професионални знания и опит. И колкото и да е рафинирана агентурата на чуждестранните разузнавателни центрове, всички тайни неизбежно стават явни. Така е било, е и ще бъде.
Що се отнася до личната съдба на агентите, преминали пред читателя, то всекиму според заслугите. Имаше съдебно дело и те бяха осъдени на различни срокове лишаване от свобода.
Копие от обвинителния акт и копия от присъдите бяха подшити в последния том на делото, в което се пазят документите, отнасящи се до операция „Резидент“. С това операцията приключи.
info
Информация за текста
